Учителят Филип Ляпов: „Готвим хора за модерното общество – информирани и с богата култура“

Филип Ляпов е роден на 31 декември 1987 г. в Бургас. След като завършва 7 клас, заедно със семейството си се преместват в София, където той учи във Втора английска гимназия. По-късно завършва специалност „История” в Американския университет в България. Придобива магистратурата си по „Съвременна британска и европейска история” от престижния Оксфордски университет във Великобритания. Завръща се в България и една година е учител в 29-о СОУ „Кузман Шапкарев” в София. Вече втора година преподава английски език в СОУ „Отец Паисий” в Самоков.
Свързваме се с него, за да научим повече за фондация „Заедно в час” и да разберем неговото мнение за процесите в образователната ни система.

– Здравейте, г-н Ляпов! Вие сте учител във фондация „Заедно в час”. Как се зароди тази инициатива в България?
– Официалното начало на „Заедно в час” е през септември 2011 г., когато първата кохорта, както ние я наричаме, учители влезе в класните стаи. Иначе самото начало е от малко по-рано, когато изпълнителният директор на „Заедно в час” Евгения Пеева, с помощта на фондация „Америка за България”, създават „Заедно в час” и събират първите съмишленици, партньори и част от екипа, като започват да обучават и да подготвят учители за класната стая.
– Каква е мисията на „Заедно в час”? Какви цели си поставяте?
– Мисията ни е да се осигури качествено образование на всяко дете в България, без значение от неговия статут, без значение къде е родено – в малко или голямо населено място, в какво училище учи, какви са доходите на родителите му, от какъв етнически произход е или каква религия изповядва. Целите, които си поставяме, са свързани именно с това – да може чрез набиране на мотивирани и висококвалифицирани учители да помогнем на всички деца в България да получат образование, което ще ги постави на равни начала, когато кандидатстват за университет или за каквото и да било друго, с другите деца в България, а и по света.
– Всеки ли може да кандидатства за учител във фондацията, какви са изискванията?
– Да, всеки може да кандидатства, стига да има право да работи в България. Част от изискванията са свързани с лидерския потенциал, който всеки един учител трябва да демонстрира. Други основни аспекти са дали въпросният кандидат има високи постижения в сферата, в която се е занимавал до момента, независимо дали става дума за високи академични постижения или пък за успехи на мениджърско ниво. Имаме учители, които са управлявали екипи от хора и идват от големи компании. Така че основното е потенциалът, който учителят демонстрира, и вярата в нашата мисия.
– Самата фондация предоставя ли възможности на включилите се възпитатели да разширяват познанията и да развиват качествата си в сферата на учителската професия?
– Да, още от самото начало, преди да се влезе в класната стая, минаваме през доста труден период на подбор и обучение. Първоначално това е свързано с изчитане на голям набор от теоретични постановки. Преди да влезем в класната стая имаме и летен институт, и лятна академия, когато задължително всеки учител се научава да планира уроци, да се занимава с трудни деца, обсъждат се казуси и всякакви подобни предизвикателства, които се срещат по-късно в класната стая. В добавка на това имаме координатори, които ни подкрепят през цялата година, идват на посещения в нашите часове, осигуряват обратна връзка и непрекъснато се стараят да подобрят нашето представяне. На всеки месец-два през почивните дни се организират обучения, които също ни помагат да се справяме с новоизникналите трудности.
– Кои са учителите на „Заедно в час”? Всичките ли сте млади или има и по-опитни?
– Не бих казал, че всички сме млади, въпреки че наистина средната възраст на учител в „Заедно в час” едва ли е повече от 27 години. Имаме учители, които влязоха в класните стаи на 21 години, каквато е и моята колежка в Самоков Йорданка Георгиева. Имаме обаче и учители, които вече са били преподаватели и имат опит, педагогическа правоспособност или пък такива, които са работили в друга сфера и са хора на по 35-40 години, с деца и със стабилно семейно положение. Така че не търсим само млади учители, просто най-често сред тях намираме ентусиазма да се впуснат в такова, бих казал, приключение.
– Къде преподават учителите от фондацията и кое училище може да бъде ваш партньор?
– През пролетта, доколкото си спомням, ръководствата на желаещите училища кандидатстват за партньорство в „Заедно в час”. Те изпращат заявки и фондацията вече прави подбор и анализ на тези заявки. Училището трябва да може да предостави пълен норматив часове преподавателска дейност за нашите учители, да е отворено към работа с нашите учители и съответно към методите, които ние използваме, и идеите, зад които стоим.
Разбира се, организацията ни е само на няколко години и тепърва ще се разрастваме, ще имаме повече учители и ще можем да обхванем повече региони. До момента фокусът е основно върху София и Софийска област, Ловешка област, Стара Загора, Пловдив… Един наш преподавател може да попадне както в училище в столичен квартал със 700-800 деца, така и в защитено училище, каквото е това в Пасарел. Имаме учители и в ловешките села Дерманци, Орешене…
– Какво мислите за готвените от парламента и правителството промени в закона за образованието, които предвиждат в началния курс да не се пишат цифрови оценки на учениците?
– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Имам две неща на ум. Едното е свързано с финландската образователна система, която в последните години се е доказала като най-успешна и най-справяща се с предизвикателствата на модерния свят. В нея, като най-прогресивна, не се пишат оценки не само в начален етап, но и по-късно.
Там изпитите са сведени до минимум с идеята, че няма смисъл оценката да е водеща и да внася допълнителна тежест и напрежение върху учениците. Лично аз донякъде подкрепям тази система, но все пак си мисля, че макар и не с оценки, то е задължително учениците, дори и в толкова ранен етап, да имат индикатор за това дали се справят и дали са усвоили съответните знания.
Едно просто изхвърляне на системата за оценяване би усложнило проблема, който така или иначе съществува с това, че учениците не могат да повтарят класове до 4 клас. Всъщност тези оценки се пишат, но нямат голямо значение, защото дори и едно дете да получи „двойка”, то ще премине в следващия клас. Така се стига до 5 клас, когато някои от учениците идват на училище, а не могат да се справят с основни неща като четене, писане, разказване, смятане, което ги прави драстично изоставащи от всякакви норми.
Затова хем подкрепям, че може би е твърде рано още в 4 клас да има матура, която да е от водещо значение и която да тества уменията на децата, хем си мисля, че трябва да има и други начини това да се стори. Може би не с оценка, а да се постави фокус върху уменията, върху тези „меки” неща, които са все по-необходими в съвременния свят.
– Какво според вас може и трябва да се направи, за да се повиши качеството на образованието?
– Тази тема е доста обширна и не мисля, че аз мога да дам някакъв абсолютен отговор, но все пак ще споделя няколко неща, които веднага ми идват на ум. Мисля си, че професионалното образование в България трябва да възвърне предишния си престиж. Сега впечатлението ми е, че тези техникуми се приемат за училища втора ръка. Много по-нормално би било ученици, които имат засилен интерес към съответна професия или занаят, да бъдат поощрявани по различни начини да ги изучават и по-късно да се занимават с това. Защо всички трябва в един момент после да отидат в университет и да учат едно и също с ученици от други училища? Смятам, че професионалното образование и фокусът върху него би бил един аспект, на който трябва да се обърне повече внимание.
Училищната документация е едно от нещата, които винаги са ме натоварвали в опита ми като учител. Според мен, това е една бумащина, която трябва да изхвърчи изобщо като изискване. Не може едно нещо да се пише в материална книга, бележник, дневник, книга за подлежащи и къде ли още не… Живеем в 21 век и много лесно бихме могли чрез съвременните технологии да опростим този процес и да не затормозяваме учителите с толкова много безсмислени изисквания по отношение на работата с тази документация. Фокусът трябва да падне върху подготовката им за часовете и индивидуалната им работа с учениците.
– Как стана така, че дойдохте в Самоков и свикнахте ли вече с живота тук?
– Втора година вече съм в Самоков и определено трудно мога да намеря нещо в града, което да ме изненада. Кандидатствах да бъда учител на „Заедно в час” и бях разпределен в Самоков. Единственото ми условие беше да не бъда в София, където живея по принцип. Исках да отида в по-малко населено място, където смятам, че нашите учители биха могли да имат по-голям успех.
Колкото по-малка е общността, толкова по-голяма е възможността за влияние в нея. Така можем да достигнем не само до учениците, но и до техните родители, които в град като София е много трудно да бъдат открити, но в град като Самоков /а да не говорим и за по-малки населени места с по 2000-3000 жители/, отивайки до магазина например, срещаш родителите на всичките си ученици и можеш да установиш много по-непосредствен контакт и съответно да им повлияеш и на тях позитивно.
– Как се справят самоковските ученици с английския език, който вие преподавате, и с историята, каквито часове сте взели по заместване през миналата година? Кое им е по-интересно?
– Преподавах история наистина за кратко през миналата година. Всъщност това беше история, която учениците изучаваха на английски език. Искахме да осигурим възможност на ученици, които са в паралелка с интензивно изучаване на английски, да имат допълнителен предмет на този език. Аз самият съм завършил история, като съм учил на английски, и можех да им предложа точно такъв вариант.
А кое от двете им е по-трудно? Смятам, че учениците, които се стараят и са амбицирани и мотивирани да се представят добре, нямат проблеми, без значение дали става дума за език като английски, руски, немски или за разказвателен предмет, математика или български език. Въпросът е какво правим с останалите ученици, които не са толкова мотивирани да учат и как се справяме с техните предизвикателства. Имам ученици, които са отлични по всички предмети, както и ученици, които се справят много трудно, без значение дали преподавам английски или история.
– А какъв е според вас човекът на новото време? Какви знания и качества трябва да притежава днешната младеж, за да има успех в живота?
– Бих казал, че съвременният свят изисква все повече и повече неща от нас. Може би едно от най-важните изисквания на модерното общество е човек да бъде информиран. Именно това се стремя да култивирам у моите ученици – да търсят непрекъснато информация и възможности за развитие, да бъдат активни, прогресивни, с разностранни интереси, защото вече не е достатъчно човек да разбира само от едно нещо, да бъде тясно специализиран.
Ценят се хора, които са с богата обща култура и могат да правят богат набор от неща, имат „меки” умения, за които по-рано споменах, умения да презентират, да комуникират активно с различни видове групи хора… В училището също трябва да се фокусира върху тези умения и положителни нагласи към света, за да може българските ученици да са по-подготвени за това, което ги очаква извън училище.