Едно невероятно изживяване…

След цели 25 години се състоя среща, очаквана от всички, родени през 1974 г. – моят първи випуск в града на дядо Вазов – Сопот.
Радостта ми бе неописуема, когато моят ученик Пламен – син на най-добрата ми приятелка, ме покани на среща с някогашните мои ученици. И стана срещата, макар че не всички се явиха, защото много от тях са или далече, или в чужбина – за жалост животът у нас много се промени, безработицата прогони децата ни по чужди земи.
Вече порасналите деца и аз – тяхната първа учителка – се прегръщахме, силно развълнувани. Виждах моите мъничета, които поведох с много любов към класната стая; като на филм преминаваха годините, прекарани заедно, радвах се на техните успехи в живота. Пораснали, те вече имат семейства и дечица, а и аз съм понапреднала в годините. Но все пак се познахме, смесихме смях и тъга. Снимахме се – както някога – първо пред училището, после пред паметника на Вазов, който много пъти е бил фон на наши снимки по време на различни празници.
После се настанихме в ресторант „Къщата”, построен на мястото на боровата гора, където често водех някога моите ученици на уроци сред природата, на разходка и игра. Огромен букет скри сълзите в очите ми.
Не че другите ми ученици са били лоши или по-слаби в успехите, но този клас бе един от най-силните не само в учението, а и в извънкласните дейности. Без участието на тези мои ученици не минаваха празниците на училището, на читалището, на ВМЗ-то /Вазовските машиностроителни заводи/, на града. Цял гардероб с дрехи, ушити от родителите, ги красяха по време на тържества.
Имахме и певческа, и инструментална група. Често поздравявахме хората на място или по местното радио. Съчинявахме приказки и стихове, рисувахме и с тези творби издавахме вестник „Изворче”. Даже две книжки направихме с детски творби. Ходехме по литературни празници в София, Пловдив, Карлово, Ягодово и др. Взимахме участие в детската асамблея „Знаме на мира”. Нашите таланти често се връщаха с награди и това още повече ги ентусиазираше за нови изяви.
Екскурзиите също бяха много желани и обичани. Правехме ги заедно с близките – майки, бащи, баби, дядовци. На Шипка, Велико Търново, Плевенската „Панорама” и къде ли не още… Даже и свидетелствата им раздавах на тези места!
На срещата всичко това си припомнихме с много вълнение. А и запазената огромна тетрадка със снимки и текстове, която предоставих на някогашните ученици да разглеждат, предизвика много емоции.
Гледах ги тези пораснали момичета и момчета отстрани и толкова много им се радвах… Спомнихме си как ги събирах у дома: за 8 март – момчетата, за да приготвим сладки и подаръци за майките; за организиране на други празници пък идваха момичетата.
Днешните ученици едва ли правят нещо подобно. Сигурно няма да повярват, но всичко това е истина.
В голямото междучасие пък играехме народна топка. Обувах гуменките на някое от децата, защото имах малък крак, а те се надпреварваха чии гуменки да взема. Играехме и се радвахме на много здраве и сили.
Може би ще забравя нещо, но през всичките тези години имахме богат, разнообразен живот. Едно от момичетата – Янка, сподели нещо, което ми прозвуча като голямо признание: „Това, което нашият клас и другарката Божилова преживяхме през тези четири години, никой друг клас не го е преживял!” Това ми стигаше, а и песента на Росица Кирилова „Учителко любима” едва не пръсна сърцето ми. Благодаря ви, милички мои пораснали деца!
Накрая си пожелахме вече да не чакаме толкова време, а да се събираме по-често. Дано!

Димитрина Божилова