Болката остава, но Ви прощавам, нека всички да се смирим

Отворено писмо до свещеника на Радуил и до всички служещи на Бога

Навън е тъмно и пусто, така е и в душата ми. Защо ли? Защото ми омръзна от лошотията, която ни заобикаля, отче!
С всеки ден ние, хората, ставаме все по-лоши, злобни и завистливи. Мразим всичко и отричаме всичко, всеки и всичко ни пречи.
Вече 26 години демокрация търсим възмездие, делим се на жълти, червени и сини, на българи и по-българи. Всеки един от нас разбира от всичко и е по-добър от другия.
Даже днес, 1 октомври 2015 г., на Покров на Св. Богородица, Вие, един български свещеник, се опитахте да раздавате правосъдие и да делите нас, обикновените хора, на добри и лоши.
Вие – служителят на Бога, не започнахте своята молитва преди да си тръгнат „лошите”. Но как Вие, господин свещеник, определяте кои са лоши и кои добри? Кой е по-голям християнин? Кой ви дава това право? Нали Вие трябва да ни учите на смирение! Нали Вие трябва да ни научите да не мразим, да прощаваме на сгрешилия или, просто казано, да спазваме десетте Божи заповеди. До днес си мислех, че именно Вие най-добре ги знаете, но днес си мисля, че трябва да Ви се припомнят.
Колкото и да е жалко, в наше време е така – на всеки всичко му е позволено! Даже един български свещеник от едно самоковско село може да хули, да съди и да обижда, без да се замисли, че има съвсем друга мисия на земята!
Израснала съм в селото, в което Вие днес служите, отче! Тогава, в моето детство, имаше свещеник на име Лазар – тих, кротък и смирен Човек. В моите очи той беше Светец. Започнеше ли дядо поп да говори, всички мълчахме и попивахме с малките си главички това, което казваше. Тогава, в моето и във вашето детство, отче, не ни се позволяваше да ходим на черква /позволявам си да пиша и за Вашето детство, защото аз съм на Вашите години/. Въпреки че не ни позволяваха, ние все пак ходехме и силно вярвахме в Бога. Вярвахме, защото този свещен човек – дядо поп Лазар ни учеше, че вярата е вътре в нас, че Господ гледа и ние трябва да правим добро и даже на лошото да отвръщаме с добро.
Отдавна свещеникът от моето детство го няма. За съжаление, в днешно време все по-малко са хората като него! Съвсем нормална последица от това е, че повечето хора забравиха нещо много важно, а именно, че вярата спасява.
Сега Ви питам, господин свещеник, не сте ли Вие човекът, който трябва да върне вярата в нас? Не е ли време да спре омразата! Не е ли време вие, свещениците, да призовете нас, обикновените хора, на смирение и любов, на прошка! Не е ли време да забравим миналото и да спрем да съдим внуци и синове за грешките на предците им! Кое дете е виновно за постъпките на баща си или дядо си?
Вие, господин свещеник, си позволихте да развалите празника на мнозина и да ни накарате да си спомним с тъга за миналото, в което служителите на Бога ни обединяваха, а не ни разединяваха.
Все си мисля, че е време всички заедно, независимо от различията си, да се помолим за мир, благополучие и по-малко страдание! Нали в храмовете могат да влизат всички: сгрешилият – да поиска прошка, болният – изцеление. Или бъркам, господин свещеник? Каква е Вашата болка, за да сте изпълнен с толкова омраза? Нали Вие трябва да ни обединявате и да ни учите на добро. Църквата и вярата са ни крепили толкова години, а сега Вие се опитвате да ни разделите на сини, червени и жълти, на българи и по-българи, на християни и по-християни.
Боже мой, накъде отиваме!
България се топи като народ, гинем по пътищата, умираме от страшни болести, децата ни си отиват от наркотици, но ние вместо да се замислим къде грешим, все повече се мразим и делим. Природата все по-често ни припомня, че трябва да се събудим и да започнем да живеем по правилата, но уви, всичко бързо се забравя, защото няма кой да ни научи на смирение!
Днес – на празника, за какво се помолихте Вие?
Болката остава вътре в мен, защото изявата на Вашата омраза се повтаря – така беше миналата година, сега отново, догодина пак; Боже мой, накъде вървим!
Въпреки Вашето отношение все си спомням светлия образ и думи на отец Лазар, свещеника от моето детство, и се надявам, че ще се замислите поне малко над неговите думи: „Вярвайте, доброто е в нас, живейте смирено и кротко, прощавайте и се обичайте!” Прошката е дар, който поднасяме на самите нас, затова и ние Ви прощаваме за изречените думи, отче!
Аз, господин свещеник, си оставам една обикновена жена, която се надява да е научила своите деца да вярват, да прощават на сгрешилия и да не делят хората.
Не ходя често на църква, но не съм по-малко християнка и вярваща, защото не това определя кой е по-християнин. Продължавам да живея по правилата, които съм научила от един тих, кротък и смирен човек, който не си позволяваше да дели вярващите.
Ако с нещо съм Ви обидила, отче, смирено Ви искам прошка, защото така ме е учил свещеникът от моето детство – отец Лазар или за мен – малкото дете тогава – просто дядо поп!
Накрая имам едно пожелание към Вас, отче – нека след време нашите деца и внуци да си спомнят за Вас като свещеника от тяхното детство и да говорят за Вас с толкова любов и признателност, както аз за отец Лазар!