„Приятел” – нашият Дон Кихот

„Убийци”, „Боклуци”, „Долу”, „Смърт”… Тези призиви от вестници, радио и телевизия ежедневно противопоставяха хората на сини и червени, насаждаха злоба и страх сред тях, развеждаха семейства дори. Започваше новото летоброене – 1989-1990-1991-а…
Не разбирах и не разбирам демокрацията така. Не можех и не исках да се примиря, че от страниците на вестника, в който работех с години, ще лъхат омраза, жлъч, призиви за репресии срещу достойни хора.
Бях в отпуск по майчинство. В събота и неделя продавахме с двете ни по-големи деца същия този „наш” вестник. Месеци минаха, докато узрях за идеята да направя поне няколко броя от един чисто човешки вестник – за радостите и болките на обикновения човек. Дори и име му измислих – „Приятел”. После трябваха седмици, докато убедя мъжа си /всяка вечер след връщането му от работа все това му говорех и донякъде отпорът му ме зареждаше още повече/. Намерих и печатница – в Перник /там колегата ни Спас Илков беше издал няколко броя от своя вестник „Мусала”/. Но средства за издаването?
Почна се търсенето. Имах вече опит – та нали и преди субсидията за общинския вестник беше недостатъчна и непрекъснато обикаляхме предприятията в града за пари. Успях да убедя в начинанието си ръководителите на „Самел 90”, „Пластимо” и „Рилски лен”, които обещаха да помогнат.
Като дар от Бога, обаче, съдбата чрез Росица Босева ме срещна на 14 февруари 1992 г. с напълно непознатия за мен шеф на фирма „Озон-Б” инж. Йордан Каиков. Човекът ме слуша може би половин час мълчаливо. Накрая най-неочаквано за мен само каза: „Поемам те”. И досега не мога да забравя тази среща и как летях след нея по пътя към „Самоково”.
Ами по-нататък? Как ще се пълнят тези четири страници? Трябва информация, снимки, а и глава за вестника…И се почна. Големият син и дъщерята тръгнат за училище, аз отведа на ясли току-що станалия на две годинки Делян и… поемам за новини. Една вечер гостувах на Светла Янчева и я помолих да направи главата на вестника.
Новини не липсваха в това размирно време. Късно вечер ме „очакваше” пишещата машина. След нея – макетните листа, върху които и със специална линия пресмятах и определях местата на отделните материали. Не ми се припомня, че през цялото това време имаше режим на тока /макетирах на свещ/, хранителните продукти не достигаха, а опашките за хляб започваха още от 3 ч. през нощта /там пращахме големия син – вече 14-годишен/. Като капак на 21 февруари мъжът ми се обади около обяд от болницата – счупил си крака на площада и му слагали гипс…
Но вестникът трябваше да излезе.
На 27 февруари на ранина с макетните листа и материалите поех през София за Перник. Там имаха компютри, почнаха набора, в лабораторията направиха снимките, после монтираха всичко на плаки и… накрая се показа от машината нашият вестник – „Приятел”! Боже, каква радост!… От фирмата – „Озон-Б”, изпратиха кола да ни вземат – имах чувството, че се возя на най-модерния автомобил, с широки стъкла отпред. Та ние тогава нямахме дори и телефон у дома, бяхме в общинско жилище под наем…
На 28 февруари първият брой на „Приятел” пое към читателите. Оказа се, че точно тогава е и рожденият ден на Зорничка, съпругата на Йордан Каиков. Вечерта празнувахме заедно в „Кострома”.
Още на първата сесия на Общинския съвет след първия брой вестникът стана едва ли не основна тема, изприказваха се невероятни думи – че се финансира от „комунистите”, че трябва на всяка цена на бъда изхвърлена едва ли не назидателно от редакцията… Редяха се нападки след нападки, но така и никой не се сети да ме попита защо все пак съм се нагърбила с такова едно неблагодарно дело. Дни след това дойде заповед за дисциплинарното ми уволнение /чак след години се разбра, че била незаконна и не носела правни последици…/!
Звучи невероятно, но всъщност именно на това противозаконно действие „Приятел” дължи своя живот. И на всички онези непристойни атаки, които съпътстваха насетне живота ни почти до края на 20 век, пък на моменти и после. От политизирани люде бяхме наричани комунистически вестник, жалко издание, едва ли не терористи, а върхът бе, че мъжът ми Тодор Попов си счупил нарочно крака, за да може да седи в къщи и да ми помага!?…
Ако цялата тази непристойна кампания не бе станала, може би „Приятел” би останал с два-три броя във вестникарската история на Самоков. Както много вестници в миналото, пък и след нашата поява на медийния пазар.
Несправедливостта обикновено прави обаче честния човека борбен и амбициозен, си мисля.
А условията в началото бяха наистина едва ли не непреодолими. За да има вестник, трябва да има офис – място, където да идват читателите със своите болки, въпроси, мнения, предложения, съвети… Помолих Панайот Тодоров /по онова време – ръководител на местната асоциация по туризъм/ да ползвам канцеларията му за час-два в определени дни. Реших в началото вестникът да излиза на две седмици веднъж в 4 страници. И започнаха да идват хора. Помня една от първите – Юлия Дашина. Може би мина месец, когато ненадейно трима представители от кметството дойдоха и заявиха, че пребиваването ми там не е законно, а П. Тодоров дори набедиха, че вземал пари, едва ли не наем. Преживяването беше неописуемо!…
За късмет фирма „Озон-Б” нае второ помещение в старата сграда на Общинския съвет и предостави дотогавашната си канцелария за нуждите на редакцията.
Събитията в града следваха едно след друго и за да се обхванат, от м. май с помощта на Т. Попов успяхме да направим вестника седмичник. След изтичане на болничните за крака и той се включи официално в редакцията благодарение и на отзивчивостта на Й. Каиков. Късметът ни проработи – малко по-късно Евгения Попова се присъедини към екипа ни. Сетне години наред в редакцията работиха и Пепа Георгиева, Надежда Георгиева…
Едно от незабравимите неща в началото освен помощта на спомоществователите, бе направеният абонамент за новата тогава 1993 г. от доста хора. Трогна ме до сълзи доверието им.
На 1 юли 1996 г. създадохме съвместно с Йордан Каиков и Тодор Петков отделно дружество, издателска къща. Но трудното предстоеше. Справяхме се финансово с помощта на реклами, обяви, бартерни сделки. Самоиздръжката на професионален вестник в условията на хиперинфлация обаче беше вече илюзия. Знаем и сега двата сигурни начина за оцеляване: прикрепване към икономическа групировка или към партия.. Моралът не ни позволи да сторим нито едното, нито другото. Нямахме и третата възможност: друг печеливш бизнес – та ние бяхме учили за журналисти и разбирахме само от журналистика.
Инфлацията междувременно, през 1997 г., достигна невиждани размери. Доларът скачаше ежедневно. Печатницата в Перник всеки път увеличаваше цената на поредния брой. Намалихме тиража, страниците от осем станаха шест, а накрая и четири, изчезна за икономия и цветът /зеленият, с който стартирахме през 92-а и който ни е запазена марка и досега/, докато се стигна просто до невъзможност за издаване…
Спасяването на вестника стана благодарение на помощта на друг професионалист – в областта на туризма – Огнян Киров. Така успяхме да продължим. Постепенно нещата се поуспокоиха, намерихме и по-евтина печатница в Перник.
През лятото на 1997 г. чрез близки успяхме да вземем за редакцията компютър – втора употреба, разбира се, а младият Владимир Ангелов се зае с техническото ни обучение, за да можем да пестим пари за предпечатна подготовка. С техника ни помогнаха инж. Силвия Несторова и Славчо Дикин. От фото „Мимоза” пък ни проявяваха филмите и копираха снимките безплатно. По-късно Йордан Иванов ни предостави бюра, столове, шкафове, Боби от „Дейликонт” – принтери, да не говорим за многобройните дарения от читатели-приятели на вестника…
Постепенно си стъпихме пак на краката. През 2000 г. вестникът започна да излиза два пъти в седмицата. В продължение на 15 години работехме на практика на границите на възможностите си. Дори сега недоумяваме как сме успели толкова години – от 2000-а до 2015 г., да издържаме на напрежението – 3-4 човека да правят два пъти в седмицата 8-странични броеве. Е, редакцията ни стана втори дом /пък ако кажем и първи, няма да сгрешим – така го приемаха и многобройните ни близки, приятели, сътрудници, защото знаеха почти по всяко време къде ще ни намерят…/. Нямаше събота, нямаше неделя. Имаше нощи, когато и осъмвахме в редакцията. А на ранина, в 6 ч., предавахме направения на паус вестник на куриера, който с първия автобус потегляше за София и оттам за Перник, за да се върне обратно към 16-17 ч., а понякога и с последната кола. През известни периоди за Перник пътуваха Димитър Балабанов, Димитър Дамянов със своите леки коли, по-късно с автобуса Васил Попов, Георги Гечев, Нели Марчина, Васил Василев, Васил Парлапански. Понякога и самата аз поемах по маршрута с „Трабант”-а.
Какви ли не перипетии имаше и по пътя – веднъж снежна виелица призори ни накара да се върнем от дупнишкия път и да поемем по софийския. Друг път ни свърши бензинът, трети – спука се гума, изхвърча в дерето предното ляво колело на колата…
Но все се намираха добри люде, които ни помагаха да продължим.
Не ни подмина и крадливото време. Една сутрин през януари 2002 г. осъмнахме с разбита редакция. Бяха ни взели компютрите и ксерокса. Благодарни сме на Ирен Деянова, която ни даде за временно ползване компютър. По-късно пак имаше опит за взлом, този път от… тавана. Голямата дупка затвориха майсторът-дарител бай Панчо Митрев и дъщеря му, дори боядисаха цялата стая. Години наред се грижехме и за опазването на цялата стара сграда на съвета, тъй като преди време бяхме почти единствените й обитатели.
Израсли в такава среда, и трите ни деца се увлякоха и… прописаха, макар и да завършиха висше образование по други специалности.
При нас по различни програми за по 6 месеца работиха през годините няколко души, които и до ден днешен ги чувстваме като част от екипа си. Направо е невероятно как попадахме и попадаме все на добри хора, с които духовна раздяла няма…
Затварянето на печатницата в Перник през 2012 г. стана причина да потърсим нова печатница – в София. Така животът ни се улесни – спря се с пътуването и с произтичащите от него трудности и усложнения, вестникът се изпращаше вече в печатницата по интернет. Затова пък стагнацията в последно време не подмина и нас – от две години „Приятел” започна да излиза отново веднъж седмично.
… Благодарна съм на съдбата, че през всичките тези 25 години в редакцията се запази една озонираща обстановка. Невероятно е да имаш приятелско обкръжение от знаещи, можещи, умни и честни хора, умеещи да пишат, да насърчават и да дават идеи. Не мога и няма да забравя и всички наши сътрудници, които ни помагаха, за да стигнем до този четвърт век. Искрено съм признателна и на читателите, без чийто интерес и подкрепа нямаше да има изобщо смисъл животът на нашия общ „Приятел”.
Ние държим на нашата независимост. На професионализма си. И на своята добронамереност. Вестникът е на страната на обикновения човек. И всичко, направено досега в живота ни, е с мисъл за него.
Важни са финикийските знаци, но все пак не всичко в живота се получава с пари. Приятелството ни, приятели, го доказва неоспоримо. Благодарим ви за него от сърце!

Надка Вардарова