Сам в пътя към 9 май

Всеки, който познаваше баща ми Веселин Хр. Паунов /аз съм записан на дядо ми, както той на неговия дядо, което е идея на майка му – моята баба/, не може да не се съгласи, че той беше малко особняк, в най-добрия смисъл на думата. Човек с изключително чувство за справедливост. Убеден противник на всякакво насилие. Скромен повече от всички представи за тази човешка черта. Милостив и отдаващ се безкрайно за доброто на другите, понякога забравящ за себе си и най-близките си. Притеснителен и поради това не много общителен. Изключително честен! И миролюбив. Често издаваше чувството си за хумор и във весела компания понякога пееше. С особено и искрено чувство.
А какви аскии викаше!…
Иначе все си бе мълчалив. Рядко говореше за себе си. Но и този тих и скромен типичен самоковец по дух и нрав бил способен на чутовен героизъм. Не заради себе си. За другите. За всички.
От септември 1943-а до есента на 1945 г. баща ми отбивал редовната си войнишка служба в 7-ми дивизионен полк в Самоков с командир полк. Станев. В най-опасното за Европа и света време. Късмет! Участвал е със своята част в първата фаза на Втората световна война. Бил е в Беломорието, при Серес. Забелязал, че всички тамошни хора си говорят на български. На 1 септември 1944 г. започнали да се изтеглят, обстрелвани настървено от германски самолети. След няколко дни дошъл 9 септември и новото правителство обявило война на фашистка Германия. Баща ми продължил да воюва. До ноември стигнали Струмица, но дошла заповед, която върнала неговия полк в Самоков.
Докато се върнат, другият самоковски военновременен 11-и арт. полк бил вече заминал на фронта. Баща ми пожелал и той да замине, да продължи битката си с фашизма. Доброволно! С откровен младежки плам. Искрено и неудържимо.
Но бил редовен войник, а и по това време нещо малко боледувал, та командирът категорично не му разрешил. Ходил при Веселин Дашин и после при Христо Попхристов, представители на новата власт в Самоков. Попхристов му дал бележка за командира му, но той пак не го пуснал.
Дълго мислил баща ми какво да направи. Не искал да се примири с наложеното му положение.
И… на 13 декември в 10 часа вечерта взел си карабината и паласките и без никой да го забележи… избягал от поделението. За да иде на фронта!
Тръгнал пеш в студената зимна нощ за София. Сняг до колене. Студ не чувствал, той явно бил по-малък от неудържимото младежко желание, което вероятно нямало свое подобие.
На другия ден към 10 часа бил вече в столицата, на Централна гара, където знаел, че се събират българските военни части, тръгващи към фронта на Запад. Качил се на един вече композиран влак, пълен с войници.
След няколко часа стигнал в Белград. Тръгнал сам по улиците на сръбската столица. Сам в дългия път към ада. Стигнал моста на река Сава. В началото на моста имало караул. Проверявали документите. А баща ми нямал никакви, във война това е равно на смърт. В това време към моста идвала някаква рота. След нея, понакуцвайки, ужким е с тях, но изостанал, баща ми също преминал. Но на другия край на моста – ужас! – пак караул – военна полиция. Българска. Постовият обаче за късмет се оказал самоковец – Крум Върбанов. Той го познал. На него баща ми нямало как – признал му всичко. За огромно негово учудване, недоумение и може би възхищение, Крум му дал една сухарна торба с хляб и сирене /от два дена баща ми не бил хапвал нито залък/, и го упътил накъде да върви.
Към огъня!
В средата на декември успял да стигне Нови Сад. Спал където свари. Всъщност повечето от времето бил в движение. Все на Запад. Зимните нощи, а и дните тази година били особено студени. А баща ми вървял, вървял… Към смъртта. Но не за да умре. Няколко пъти преминавал Дунава. Един път с други, непознати войници с шлепове, друг път по временен понтонен мост… Преминал на унгарска територия. Спал по села, на каквото намери. Близо до град Сомбур срещнал други самоковци, закъсали с колите си поради големия сняг. Те му дали чорапи и храна. И баща ми продължил самотния си път към фронта.
След няколко денонощия успял да стигне село Висло, където бил щабът на 11-и арт. полк. Кой знае колко му се учудили! И, естествено, го пратили веднага на Драва-Соболч. Нали такова било и желанието му!
Преживяното там едва ли може да се забрави… Едва ли може да се разкаже! Или да се предаде с обикновени думи. Човешките понятия не стигат, за да се усети онзи ад! Било е наистина страшно. Много български войници загинали, но от този свят си отишли и доста германци. Това бил Малкият Сталинград. Адът продължавал дни наред. Като че ли безкрайно…
Баща ми бил свързочник във втори наблюдателен пост на Драва. Една от най-опасните дейности. Само за безумни смелчаци.
Новата 1945-а посрещнал в ада на Драва…
През пролетта в продължение на няколко дни германците от отсрещния бряг замлъкнали. От българската част подготвили три лодки. Да разузнаят какво е положението от другата страна. Тръгнали през нощта, разбира се. Максимално безшумно. Когато първата лодка стигнала отсреща, втората била вече към средата на голямата река, а третата се готвела да тръгне, отсреща изведнъж осветили с прожектори водата и тя завряла от безброй куршуми и мини. Германците се крили и изчаквали някакъв наш ход.
Първата лодка била пленена. В нея бил командирът на втори наблюдателен пост подпоручик Иван Симеонов от София. Втората лодка била ударена от мина и всички били избити или се удавили.
Баща ми бил определен за третата лодка по заповед на батарейния му командир поручик Марко Шиваров от Пловдив /комуто ходил специално на гости след войната/.
След няколко дни германците направили пробив. използвали всички сили и средства. И земята завряла отново. Адски, неописуемо! Оръдия гърмели, пищели минохвъргачки, трещели картечници… По едно време батарейният командир извикал на баща ми:
– Веско, връзката е прекъсната!…
И той хукнал. През дъжда от куршуми. Към почти сигурната смърт. Не знам какво е мислел в този апокалиптичен момент, какво е чувствал. И на какво се е надявал. Но успял да установи необходимата връзка и така подпомогнал завземането на немските позиции. Към 9 часа атаката била прекратена. На проверката се оказало, че доста от нашите войници са преминали във вечността…
А баща ми даже не бил ранен. Някой го пазел сякаш през цялата война. Пред строя командирът обявил баща ми за герой и го предложил за награждаване с Кръст за храброст, който му бил връчен на връщане от фронта, на воинско парадно тържество в Белград. От полка само той получил този орден.
Но дотогава имало още време. Няколко дни след голямата офанзива българската част преминала река Драва и навлязла в Австрия. Там неочаквано при тях се върнал подпоручик Иван Симеонов, който успял да избяга от немския плен.
Девети май 1945 г. и съобщението за капитулацията на фашистка Германия баща ми посрещнал в австрийския град Грац, където се срещнали части на Българската и на Съветската армия. Радостта била неописуема!… Българите предали на съветските воини 200 пленени германци и потеглили обратно за България.
През юни баща ми заедно със своите бойни другари се върнал в Самоков. Посрещнали ги като герои. Особено него, наградения! Имало голямо тържество: войници, бойни коне, каруци, камиони… Всичко било обкичено с цветя. Имало музика, речи, хора. Леело се вино…
Митинг имало на Централна гара в София. Митинг имало и в Ихтиман. Митинг и в Самоков. Време на митинги… Нали идвало ново време, с нови светли надежди. И героите от фронта били чествани навсякъде…
…Нямало наказание за бягството на баща ми от казармата. От Драва се обадили за него в Самоков. Батарейният фелдфебел Борис Филчев, явно недоумяващ, възкликнал:
– Ние го трасиме насекъде из градо, а он ойдел на фронто! Кой може да поверва!?…
Уволнил се баща ми заедно със своя набор през ноември 1945 г. И заживял скромния си, съвсем обикновен живот на добър строител. Та до пенсионирането си. Имал е доста възможности да направи подобаваща за заслугите и възможностите му кариера. Но не би! Винаги е имало изпреварващи. По-напористи! Както винаги. А той все е бил по-различен. И може би по-щастлив.
…Спомням си, бях малък, у нас често идваше писателят Славчо Ангелов. Говореха до късно с баща ми. Пийваха руйно червено вино, понякога и запяваха. Писателят искаше да напише повест за необикновеното приключение и невероятния хуманизъм на баща ми през войната, допълнен от вродената му скромност.
Но уви, писателят заболя, скоро почина и повестта за баща ми не успя да се появи на бял свят Въпреки годините обаче баща ми съхрани преживяното в съзнанието си, заедно с желанието онзи ад никога да не се повтори.
А това, че не израсна заслужено в обществената йерархия, не е толкова важно. То е въпрос на характер. По-важното е, че приживе съхрани достойнството си и уважението на хората. А и нали има кой да върви по неговия път, с неговите усещания за живота! И с неговите непреходни стойности!

Христо Христов