Бардът Красимир Кунчев гостува на Руския клуб

Колко вълнуващи срещи, незабравими гости, притаен дъх или оживени разговори и смях е видяла и чула клубната стая на Руския клуб в града ни! Ако можеха стените да говорят… Но толкова много, искрени и сърдечни аплодисменти, звучали като в професионална концертна зала, не бе чувала. И те бяха напълно заслужени – спонтанен изблик на признание и съпричастност, спечелени със стих, музика и обаяние. Да, членовете на клуба имахме щастието да посрещнем поредния си гост, а той да ни дари повече от два часа, изпълнени с приятни мелодии и текст – толкова точен и пълен с емоционален заряд, че едва ли не всеки стих, даже дума, бяха посращани от присъстващите с одобрително кимане с глава или усмивка.
Каква е предисторията на това гостуване? Кой бе човекът, който успя и тук, както и навсякъде, където в последните години е участвал в изява, да грабне вниманието ни, да докосне и раздвижи едни от най-чувствителните напоследък струни в душите ни български – тези на гражданското ни и социално съзнание?
На 4 юли на гости ни бе един от най-известните в момента бардове в България – Красимир Кунчев. А гостуването се осъществи след повече от година от първото ни задочно запознанство с него. Запознанство, започнало на един от големите миналогодишни протестни митинги в София, на който е присъствала и самоковска група. И там едно неизрецитирано стихотворение от член на клуба е разменено с една визитка за обратна връзка. Визитката е неговата и точно тя събуди интереса ни още с първия прочит – с думата „бард” и с посланието, подписано от Аскет Грешник: „Поетът трябва да бъде камбана, щом трябва, ще сипе в раната сол. Асонанси и рими – сапунена пяна, ако не смее да каже: „Царят е гол!”
Какъв човек би стоял зад посланието? След това начало, няколко телефонни разговора и горещата ни покана за гостуване, той бе сред нас.
Фин, талантлив и много земен. Оставил стиховете и песните, които е създал, да разкриват духовния му мир, той почти не говори за себе си. Говори за хората, с които се е срещал, за местата, където е бил, за нещата, които са го подтиквали да напише текст и да седне зад китарата. За посещението си при българите от Западните покрайнини, от Босилеград и Цариброд, които е развълнувал до сълзи, за нощните улици на София, за нехаенето на управляващи и властимащи… въобще за всичко това, което ни заобикаля.
Нашето ежедневие, огледано в будното му око на творец, но творец
особено чувствителен именно към актуалните и злободневни теми – бездуховността и нравствения упадък, кризата и политическата безпътица. Не случайно името му нашумява в дните на студентските и кремиковските протести, в които взема дейно участие като трибун. Тогава силата на стиха му и на китарния звън въздейства на стотиците и хилядите, които го гледат и слушат. Навярно така силно, както въздейства и на нас тук. Защото песните му – социални и граждански, и протестни в добрия смисъл на думата, си имат конкретни послания и адресати. Текстовете са и директни, и ефектни. А според специалисти от поетична гледна точка стиховете са и много художествени. Затова и ние ги почуствахме просто образно – „видяхме” реални картини.
Затова и естествено дойде и въпросът ни не е ли издал стихосбирка. Не, такава все още няма. Гостът поясни, че засега се е насочил към записа на песни /между впрочем едно доста скъпо начинание в днешни дни/ и на представяне именно по този начин /песенния/ на поетичния си израз. Той смята, че най-лесният и кратък път да се стигне до сетивата на човека е чрез музиката. И въпреки че видимо в България няма афинитет към бардовска музика, той продължава.
Ние с удоволствие изслушахме десетина от произведенията му – „Престъпна амнезия”, „Адреналин и тестостерон”, „Пълен идиот”, „Да бъде светлина”, песен за трагедията в Хаити и др.
Казват, където има китара, непременно има и лирика. При нашия гост сигурно не е по-различно, защото специално за дамите от клуба прозвуча „Ако не си обичал”.
Повече за него научихме от придружаващия го отец Георги Спасов /една също много интересна и колоритна личност/, който не жалеше добри думи за приятеля, както и за изявите му.
А за да попълним повече от образа на човека, който ни даде толкова много тази вечер и препълни душите ни емоционално, прочетохме и части от малобройните и кратки интервюта, давани от него.
Роден е в гр. Червен бряг. Учи класическа китара само една година. Усъвършенства се сам. Харесва и изпълнява произведения на големите руски поети с китара, а също на Минаев и Шафутински, но не приема привичката някои наши изпълнители да се наричат „българският Висоцки” или „българският Окуджава” и т. н. За него това са големи имена и може да се равняваш с тях само ако творчеството ти е колкото тяхното, на различна социална тематика и на високо художествено равнище. Иначе си само имитатор.
И ако духът ти е неспокоен, бунтарски, може да се пише за толкова многото социални проблеми, които мъчат нашето общество. Неговите авторски песни са около 100. Има и епиграми и фейлетони, публикувани в хумористични издания, в т. ч. и във в. „Стършел”.
А в личен план?… Замисляме се, че такъв човек, който е аплодиран възторжено от част от българите, най-малкото е недолюбван от друга част и си носи последствията. Може би едно от тях са многото професии, които е упражнявал. Нищо, че това не го плаши, както и самият труд, какъвто и да е. Учил в Москва, в Тюмен, той е бил и ж. п. машинист, и кофражист, и учител по руски език; работил е и като зидаро-мазач, и като аниматор. При протеста на кремиковските работници е и безработен.
Но тези неща и не коментирахме при нашата среща. Те са делничното, прозаичното, личното. С него се е справял и ще се справя и занапред. По-важно е онова – творческото, будителското, което не всеки умее. Това, което стопля душите, от което покълва надежда. Това, на което се е посветил.
Развълнувани, му благодарихме. Като израз на топлите ни чувства и морална подкрепа на каузата му, а и като спомен от нови искрени приятели, го дарихме със скромни, но символични и сантиментални за нас подаръци. Разделихме се с обещание за нова среща тук и за концерт с много по-голяма аудитория.

Спаска Александрова