Други, Новини, Спорт

Боксов клуб „Самоков” с треньор Веселин Райчев чества 10-годишен юбилей

Юбилейна десета годишнина от съществуването на боксов клуб „Самоков”, навършваща се на 25 юли, събра броени дни по-късно на едно място настоящи и бивши състезатели, приятели и спомоществователи. Разбира се, в центъра на празненството бе инициаторът за основаването на клуба и треньор от най-трудните първи дни досега – Веселин Райчев. Той получи много честитки и поздравления, но сякаш най-важни бяха думите на неговите възпитаници: „Вие ни направихте не само по-добри спортисти, но и по-добри хора”.
Наставникът Райчев започва да се занимава с бокс в родния си град Бобов дол. После завършва централното спортно училище „Олимпийски надежди” в София и Националната спортна академия „Васил Левски”. Качвал се е на ринга още като състезател на клуба от Дупница /откъдето е неговата майка/, а впоследствие е обличал екипите и на столичните грандове „Локомотив” и ЦСКА.
Нелепа тежка контузия в ръката спира професионалната му кариера и той се озовава обратно в Бобов дол, където започва да трупа стаж като треньор по заместване за една година. Тогава и пламва искрата на любовта у неговата душа към това да предава знанията и уменията си на подрастващите. „Няма как да останеш равнодушен като видиш тръпката, желанието и радостта в очите на младите”, коментира Райчев.
Неговата одисея в Бобов дол обаче е сравнително кратка. Той се отправя към ново лично предизвикателство в Щатите. Сега, през призмата на отминалите години, споделя, че не знае защо е тръгнал натам, и признава, че този свят не е за него.
„Още докато бях там, го осъзнах. Престоят зад океана обаче преобърна живота ми към по-добро, защото там срещнах своята бъдеща съпруга Цветелина /б. а. дъщеря на известната и уважавана учителка по биология Емилия Бонева/. Това бе най-ценното, което взех със себе си от Америка”, заявява в романтичен дух Веско.
И, както се казва – откъдето е жената, оттам е родата. Двамата заживяват щастливо в Самоков. Тръпката у Веселин по бокса не е отминала и той се решава на смела крачка – да започне от нищото, дето се вика – от нулата, и да основе клуб тук, в нашия град, където традиции специално в този спорт няма. Официално това става на 25 юли 2008 г., с което голямата му мечта се сбъдва. Ей така – без фанфари, без финансов гръб, без гръмки думи. С една „гола” любов и отдаденост на спорта и на младото поколение на България, както и с вяра в по-доброто бъдеще. А останалото, казват, е история.
„Благодарен съм на всички спомоществователи, които са до мен от първия ден. Гордея се, че някои от моите момчета вече се готвят в специализирани училища. В този период имаме и няколко републикански шампиони, както и медалисти от европейски първенства и международни турнири при подрастващите”, споделя с вълнение специалистът.
Райчев обаче вижда още по-голям потенциал в своите състезатели и не се примирява с постигнатото. „Яд ме е, че изключително даровити самоковски боксьори се отказаха от активна кариера и в момента се занимават със странични дейности. А имаше години, в които те биеха настоящите европейски шампиони”, коментира наставникът със съжаление и донякъде с чувство на безсилие пред младежкия манталитет.
„В първото десетилетие на клуба поставихме основите и традициите на това, което искам да развиваме занапред. Голямата цел в следващите години е да имаме участници в големите боксови турнири, а защо не и на европейски и световни първенства и Олимпийски игри при мъжете”, амбициозно, с плам в очите и сякаш с ясен план как това може да стане, възкликва Райчев.
От разговора ни разбирам, че междувременно клубът в Дупница е вече със затихващи функции, а клубът в Бобов дол дори вече не фигурира на картата на боксова България. Питам Веселин не е ли мислил да се завърне в родното място и дали не съжалява, че не предава знания там, където ги е черпил.
„Много пъти съм говорил с приятели и те са ми предлагали да се върна. И в двата града има на кого да разчитам, а може би и тамошните общински ръководители ще са по-благосклонни да помагат. Животът обаче се е развил така и не съжалявам за нищо. Старая се да се справям максимално добре и тук. Да, финансовото положение е тежко, но пък нали любовта я има, а и все пак не всеки може да сбъдне мечтата си”, завършва философски Райчев.
В същото време той не е заслепен от бокса и е оставил сина си Мартин в „ръцете” на братята – треньори по сноуборд и скейтборд в клуб „Бороборд” Константин и Христо Ахтаподови, с уговорката, че ако му харесат тези спортове, татко му няма да го спира.

х х х

В последните години осъзнавам, че щом едно нещо е станало по точно определен начин, то наистина така е трябвало да стане независимо от нашите вълнения, мисли и тревоги по това време. В този смисъл вярвам, че Нейно величество Съдбата умело е преплела пътеката на Веселин Райчев с тази на плеада млади самоковци, за да направи една ползотворна съвкупност. Сигурен съм, че с малко повече подкрепа от Община и общественост тази симбиоза може да даде още по-добри резултати.

Делян Василев

Leave a Reply