За Македонския квартал и 1 век от опожаряването на Кукуш

Повечето от младите жители на града ни днес не знаят, че сегашният район на Самоков западно от болницата преди стотина години на практика не е съществувал, а след това се застроява главно от преселници от Македония.
Тогава в нашия град се заселват стотина семейства от фамилиите Кехайови, Мазневи, Икономови, Полимирови и др.
Общината проявява разбиране към бедственото положение на бежанците и им отрежда свободни места на запад от Искъра, близо до казармите, където да си построят жилища. Този район на Самоков на времето се наричаше Македонския квартал. Дори сега, близо век след онези събития, все още по определени поводи от хора от по-старото поколение се споменава това име.
През този месец се навършват и 100 години от опожаряването на гр. Кукуш в Македония. Много жители на този град след това се преселват в България, включително в нашия край.
Преди една година посетих родното място на моите роднини. Кукуш сега е модерен град, а единственият паметник, останал след опожаряването, е църквата на манастира „Свети Георги”. От този град са роднините на Аксиния Джурова, Йорданка Христова и много други видни българи, част от които са свързани със Самоков и нашия район.
При посещението ми се снабдих с материал, подготвен от Кукушкото землячество, в който е описано какво е представлявал градът и какви драматични събития са станали там в началото на миналия век. По-долу предлагам с известни съкращения този материал за публикация.

Кукуш /на гръцки Килкис, на турски Кълкъш/ сега е град в Гърция /Егейска Македония/. Център е на община Кукуш и на Кукушка околия. Има 17 хил. жители /2001 г./. Надморската му височина е 240 м.
По време на османското нашествие в края на 14 в. Кукуш е типичен български град, който се намира на около 50 км северно от Солун, в плодородна равнина. Тук виреят пшеница, тютюн, памук, лозя, сусам и мак, произвеждат се коприна, вълна, кожи и др. Земеделието и животновъдството процъфтяват. Населението в Кукушка околия живее по онова време в малки села, които по същество са чифлици на турски първенци. Цялата земя е тяхна, а селяните им аргатуват безплатно.
Според статистиката от 1873 г. в Кукуш живеят 1170 домакинства, състоящи се от 5325 българи, 155 мюсюлмани и 40 цигани. Това е по данни от „Етнография на вилаетите Адрианопол /Одрин/, Монастир /Дойран/ и Салоника /Солун/”, издадена в Константинопол /Цариград, Истанбул/.
В 1900 г. Кукуш вече има 7750 жители, от които 7000 българи и 750 турци, сочи изследването „Македония. Етнография и статистика” на Васил Кънчов /Сф, 1900 г./.
През 1905 г. в Кукуш има 9712 българи – т. нар. екзархисти /които не признават гръцката патриаршия/, 592 българи униати /приели върховенството на папата/, 40 българи сърбомани /патриаршисти/ и 16 протестанти. В града има три български училища, включително прогимназиално.
По време на Междусъюзническата война, на 21 юни 1913 г., гърците навлизат в Кукуш и го опожаряват, а цялото българско население от града и околията е принудено да изостави родните си места и да побегне на север, към България.
През следващите години в близост до изпепеления град се създава нов град от изселени от България и Източна Тракия гърци.
През 1928 г. новият град, преименуван от гърците на Килкис, наброява 6433 жители, които съставляват 1679 бежански семейства.
Единствен ням свидетел на трагичните събития от юни 1913 г., когато един процъфтяващ град е заличен от земята, е църквата „Св. Георги”, която се издига на хълма над града, известен от древни времена под името Градището. Този православен храм някога е бил част от голям манастир със същото име, но при турското нашествие е унищожен. Българското население възстановява църквата „Св. Георги” през 1835 г., като в строежа участват всички жители на Кукуш.
Последните дни на Кукуш са 19, 20 и 21 юни 1913 г. На 15 юни българската войска заема отбранителна позиция срещу превъзхождащата я 6 пъти по численост гръцка армия на 12 км южно от Кукуш в посока към Солун. На 19 юни гръцката армия настъпва, но българската войска се отбранява успешно и противникът е принуден да остане на място. Тогава противникът бомбардира яростно с гранати и снаряди селата от най-северния край на Солунската околия и българското население е принудено да напусне родните си места. Бежанците минават през Кукуш и по новопостроения военен път по билото на Круша планина се изтеглят на север към гара Долни порой с намерение да изчакат там края на бойните действия и отново да се завърнат.
В края на този ден българската войска се оттегля на нова позиция пред самия Кукуш, където очаква подкрепления. Към полунощ са изнесени от града архивите на държавните учреждения, както и наличните пари и злато на клона на Българската народна банка.
На 20 юни зловещо бумтят повече от 100 оръдия, много картечници, хиляди пушки. Около обяд гръцките войски бомбардират определени места в града с фугасни гранати с цел да предизвикат пожари. Запалени са военна болница, 7-8 дюкяна в центъра на града /при което са убити няколко граждани/, улучени са и домът и черквата на католическите сестри. Това предизвиква паника, хората масово напускат Кукуш. Местната управа се разполага на височината над града, където при църквата „Св. Георги” е и наблюдателният пункт на щаба на командващия българската войска ген. Сарафов. Противникът не успява да превземе града, но са запалени още села и посеви южно и югозападно от Кукуш.
На третият ден – 21 юни, многочислената гръцка армия, която през нощта е получила още подкрепления, прави опит за обход на лявото крило на нашата войска с цел да пресече пътя за отстъпление през Круша планина. Бранителите на града попълват редиците си с няколко дружини от Серската бригада, които обаче са съставени от новобранци на около два месеца, недобре обучени и подтегнати. Отчаяната съпротива на малобройната ни войска не е достатъчна. Ген. Сарафов взема тежко решение – дава заповед за отстъпление през Круша планина. Мотивът е да не се пролива повече кръв и да не се дават нови скъпи жертви под натиска на числено превъзхождащия ни противник. Отстъплението се извършва при пълен ред и без големи жертви. Вечерта се установява нов наблюдателен пункт – на водораздела на Круша планина. Оттук военни и бежанци стават свидетели на последните часове на Кукуш.
Късно вечерта над града се забелязват огромни кълба дим. В мрака димът се превръща в една голяма червенина на кръгозора, изпъстрена със стотици и хиляди огнени езици. Няма съмнение – гори целият Кукуш, запален от всички страни. Огромният пожар осветява цялата околност. При тая страшна картина няма жител на града или на близките села, който да не се обърне назад, да не се прекръсти и да не заридае: „Сбогом, Кукуш! Прощавай…”
След войната членовете на известната комисия „Карнеги” публикуват ужасяващи данни за опожарените и разрушени български селища от Кукушка околия. В Кукуш това са 1864 къщи, 612 дюкяна, 5 мелници. Огромни са пожарите и разрушенията и в околните села. Опожарени са общо 4725 постройки.
Местните жители се отправят към България. Най-много бежанци от Кукушко се заселват в Горна Джумая /Благоевград/. През 1925 г. там живеят 165 семейства от Кукуш и района…
Кукуш е родно място на Гоце Делчев, на братята Христо Смирненски и Тома Измирлиев, на полк. Петър Дървингов.
Хиляди жители на Кукуш и околните села предпочитат мъките и теглилата на бежанството пред перспективата да забравят, че са българи!

Димитър Михайлов