Пътуване по пътя на военната слава

Има ли пирани в Дойранското езеро?

Автобусът е пълен. Петдесет човека от различни семейства, имена и възраст. Най-младият пътник е на 3 години, а най-възрастният гони 90-те. Това, което ги обединява, е родното им място – с. Белчин; другото е, че всички те са наследници на загиналите във войните герои. Фондация „Възраждане на Белчин“ направи жест и подари това пътуване, което хората да съпреживеят и да видят лобните места на своите предци.
Това бе пътуване назад във времето. Докато ние седяхме неподвижно в кабината, светът покрай нас летеше в обратна посока. Влязохме в Македония, чиято земя е пропита с кръвтта на нашите деди, досущ като в песента: „…Реката Вардар кървава, кървава…” Тази кървава диря очертаваше не само маршрута ни, тя отвори в сърцата и главите ни неподозирани чувства и емоции. Вървяхме по стъпките на 22-и пехотен Тракийски полк, на 7-а пехотна Рилска дивизия и на останалите военни формирования от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
Спряхме при Калиманица и Кочани. Видяхме високите била и хребети, където под нечуван обстрел са оставили костите си много белчинци. Продължихме към Щип. Родното място на Ванче Михаилов, Тодор Александров и много други български революционери, общественици и интелектуалци. На тези хора там паметници няма, но на главната улица има паметна плоча за „бугарските окупатори” от Втората световна война.
Продължихме към Стоби. Това е най-значимият археологически обект в Македония. Огромен римски град с амфитеатър, терми, базилики с мозайки, Теодосианска палата и храм на Изида, но нито знак, нито дума за Завоя на река Черна и мястото му в историята само преди 100 години. Там е била истинската арена не за гладиаторски борби, а арена на жестока братоубийствена война. Война, от която никой на спечели, само дето превърна майчините сълзи в оръжие.
Голите хълмове над река Черна са същите, както тогава. Водата й продължава да тече в свойто корито. Това ми напомни за една рок балада:
„…Когато героите загиват
под обагреното небе,
в очите им се чете тъга.
Сълзите ще изсъхнат по лицата
на тези, които убивам.
Аз не помня имената им,
но някой ще ги запомни…”
На заник слънце изкачихме и Вардарски рид при гр. Гевгелия. На това място българската войска се прегрупира и поема към Дойран и Солун. Зад нас се простират планините Кожух и Нидже /Ворас/ и нашумелият наскоро Каймакчалан.
Не е минал и месец от простотията на македонския „герой“ Миленко Недялковски, който разби с чук паметната плоча за битката при Каймакчалан. Този акт ни накара да се замислим. Защо не оскверни сръбския параклис, а посегна на българската паметна плоча? В тази битка от Първата световна война там са загинали и български македонци. Очевидно историята не ни е научила. Тук, на Балканите, сякаш ни е отредено само да се делим и да се хулим, единомислието и единоначалието са кауза пердута /изгубена кауза/. Един необмислен, самодеен акт от българска страна /поставянето на плочата е без разрешение/ завърши с обикновен вандализъм.
Ние подходихме различно. Не разрушихме нито един паметник; това „правите македонци“ са направили сами още през 50-те години на XX век, като са заличили дори войнишките гробове. Ние взехме само по шепа земя от тази, която сме платили отдавна с нашата кръв. Тази земя ще поставим на паметника на загиналите във войните белчинци.
Денят ни завърши на брега на Дойранското езеро. Върху останките на българо-гръцкото селище Дойран, унищожено напълно през Първата световна война, днес са построени хотели, вили и казина. Така е, животът продължава. В историята справедливост няма. Има причини, останалото е следствие.
Отдадохме почит на свойте предци. Да търсим реванш и да се ровим в миналото няма смисъл. Това пътуване назад във времето е полезно, защото на него се крепи личното и националното самочувствие. Паметта е най-крехката и манипулирана функция у човеците. Все забравяме, че малките и обикновените хора, когато се обединят, се превръщат в сила. Това пътуване отвори сетивата ни за настоящето.
Групата ни наистина бе разнолика. Заедно бяхме три поколения. Много от пътуващите бяха възрастни хора, някои от които никога не бяха излизали в чужбина. Нищо, че тази „чужбина“ е досущ като у нас. Белчинци общуваха свободно с местните хора и се разбираха за всичко без езикова бариера. Шегуваха се, че говоримият диалект и сгрешен правопис там е литературен и официален „македонски език“. Насладихме се на гостоприемството, вкусните гозби и хубавите македонски песни, които пяхме заедно с домакините.
Това ни показа, че мирът и сговорът на Балканите все пак са възможни. Не са химера. Нормалните и обикновените хора могат да живеят добре със своите съседи, ако сбърканите политици не сътворяват конфликти.
P. S. Скоро в глобалната мрежа изтече информация, че Дойранското езеро е най-старото в света, и по-шокиращата информация, че в него живеят и пирани.
За сведение на читателите, никой не бе изяден и групата от Белчин се завърна невредима.

Веселин Хаджиангелов

http://e-zdravey.com/bg/politsiyata-shte-razsledva-otkade-se-poyaviha-pirani-v-doyranskoto-ezero/

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*