Живот, История, Новини, Читателски

Помни миналото, живей в настоящето, мечтай за бъдещето

Много ми се иска това, което ще разкажа и напиша, да бъде прочетено от децата, младежите, а и от възрастните. Но най-вече от младите, за да се докоснат до моите и на съучениците ми преживявания. Защото нашето детство в пазарджишкото село Паталеница коренно се различава от днешното. Всичко в този разказ е истинско, достоверно, многолико, изпълнено с изненади и случки, които помня и днес.
Родила съм се точно на 22 март и може би затова любим сезон ми е пролетта. Може би затова толкова много обичам природата и цветята. В този ден на площада имало празник и хората се веселили там. Майка ми ме родила докато миела пода, отрязала пъпната ми връв със сърпа. Сигурно затова много съм отдадена на труда и никога не съм скучаела, а все съм вършела нещо. Овен съм – упорита, инатлива, дръзка, смела и доста палава, малко мъжкарана. Седми и осми клас завърших в нашето училище, което носеше името на писателя Константин Величков. То беше голямо, на два етажа, а на покрива имаше кула с камбанка, която всяка сутрин ни призоваваше в клас.
Учителите ни бяха много добри, но и взискателни. Класната ни другарката Запринка Ружинова свиреше на акордеон и често ни събираше у тях – пеехме, шегувахме се, черпехме се и ни беше хубаво. На акордеон свиреше и нашият съученик Кузман, така че си имахме и музикално оформление. Директорът ни другарят Андреев ръководеше пионерския ни хор. Имахме и танцова трупа и често ходехме по селата по празници, не отминавахме и нашите. Представете си как пък в топлите летни месеци всеки от нас, грабнал столчето, сядахме на площада и гледахме филми на голяма стена на къща.
Едва ли е имало село със собствена баня, но ние имахме. За жалост, тя изгоря заедно с читалището, в което също имахме киносалон. Хората не се примириха с това и издигнаха ново читалище, в което сега се помещава театрална зала, пенсионерски клуб и етнографска сбирка, каквато има и в кметството. Този храм на културата носеше името на единствения партизанин от селото Лазар Боснев, загинал в бой на връх Еледжик. Негов паметник има и в двора на училището. Сега читалището се нарича „Свети Панталеймон” – закрилник на селото. При откриването му моя милост подари красива дърворезба с образа на лечителя.
Училищният двор беше нашето място за игра на топка, челик, бити карти, дама, жмичка… Никой не оставаше в стаята през междучасието, тичахме навън. Няколко години ходехме по терлици вътре, за да ни е чисто, а обувките ни си почиваха по стелажите до вратите. За най-хубавия, най-истинския празник – 24 май, се готвехме отдалече. Два дни преди деня всеки клас виеше венец и го закачвахме на специални куки под прозорците на стаята. Най-красивият беше награждаван. Изнасяхме програма, а след това правехме излет до Башкунския манастир над селото. Наричаше се „Свети Петър и Павел” и от там се откриваше прекрасна панорама към пазарджишкото поле. На Петровден тук идваха много хора, защото се правеше събор. Вътре в двора беше и църквата, в която има и икони, рисувани от Станислав Доспевски, а сянка й пази почти 500-годишна лоза, от която е зобал даже и Левски и която все още дава плод.
В нашето село имаше много магарета. Другите села често ни подиграваха и ни наричаха магарешко село. Но да знаете, че дългоухият Марко беше нашият автомобил, нашият доктор – известно е лечебното действие на магарешкото мляко против кашлица.
Марко стана и откривател. Един ден стопанинът му го вързал за едно желязо. Докато Марко се търкалял доволно по хълма, се открил кръст. Оказало се, че тук е била зарита през турско църква. След откриването й и с името „Свети Димитър” тя става притегателно място за посещения от българи и чужденци. За „марковците” се правеха самари и техен майстор и то известен далече беше моят дядо Илия. У нас идваха откъде ли не, за да подновят „багажника” на животинките. Баща ми Георги Гивечев научи кое как се прави и след години той наследи майсторлъка на дядо.
По време на тютюнобера в един часа през нощта майка ни вдигаше, за да ходим на нивата. Тя на магарето, а ние със сестра ми се държахме за кошовете, вървим и почти спим. Така с този тютюн а после и с отглеждането на 5 хиляди кокошки в стопанството се изучихме и ние – аз в София в техникума по керамика и стъкло, а сестра ми в Пловдив – педагогика.
Ходехме по бригади в полето, което раждаше всичко. Ние можехме хем да се потрудим, хем да си хапваме направо от корена. А когато ни викаха да силажираме, не отказвахме. Докато трупахме нарязаните царевични стъбла в големи циментови басейни, отвън на огнището варяха казани с кочани и нямахме търпение да гризкаме сочните млечни зърна.
Който желаеше, можеше да се грижи за малките животни в ТКЗС. Мой любимец стана теленце с бяла звезда на челото. Нарекох го Звездочел, хранех го, разхождах го, чистех го и много му се радвах.
…Обичахме се и ни беше много мъчно, когато напуснахме родното училище. Пръснахме се по различни школа, но на всеки пет години се събирахме. На предпоследната ни среща подарих на моите съученици по една моя картина и стихотворение, посветено на детството.
Сега се надявам през 2022 година да се съберем за нашия 75-годишен юбилей.
Не мога да отмина още едно прекрасно изживяване – кореспонденцията с непознато другарче от СССР. Аз си пишех с много, а след години можах да се срещна с някои от тях при посещението ми в Москва, Ленинград и Киев.
Аз обичах да седя до прозореца на последния чин и така, слушайки учителя, се радвах на гледката, а и виждах кога минава раздавача чичо Пеньо, който с вдигната ръка ми съобщаваше кога имам пратка.
Баща ми беше шеф на Гражданска отбрана в селото и може да не ви се вярва, но вместо детски филмчета аз гледах филми с бомби, убежища, окопи. Събираше ни татко в голямата стая и пускаше апарата. Може би заради това и след години, когато живеехме в Сопот с желание се включих в Гражданската отбрана на града.
За книгите да не говоря. Четях като невидяла. Даже когато майка загасеше лампата, четях с фенерче под юргана.
Е, кажете сега – може ли да се сравнява нашето детство с това на днешните деца? Сега малко се играе, малко се чете, малко се общува. Очите им са вперени в телефона или в телевизора. Малко колело, скейтборд, топка – съвсем не е достатъчно. Ходете по горските пътеки, защото планината е извор на здраве и положителна енергия. Споделяйте с приятелите и приятните, и неприятните неща. Защото след здравето, най-скъпо е приятелството. Усмихвайте се повече, обичайте се, протегнете си приятелски ръце и така по-лесно ще преживявате и тежките моменти.

Димитрина Божилова

Leave a Reply