Стрелките не могат да се върнат назад

Тъжно и тревожно е настоящето състояние на обществото ни. Угнетява ме липсата на това, за което най-много се говори – демократично мислене, толерантно и цивилизовано поведение, истинско, а не мнимо разделение на властите.
Грозното лице на бедността ни гледа от всеки тротоар. Нищо не се прави за законово и реално уреждане на децата. Престъпността се вихри и увлича във водовъртежа си все повече млади хора. Няма прегради пред порнографията и насилието.
Донкихотовците се мъчат да издават сериозна литература, да продължат агонията на литературните списания. Млади висшисти продават тоалетна хартия на улицата. Писатели дават жилищата си под наем на фирми и пренасят работния си кабинет в гарсониера из покрайнините. Ако изпод перото им излезе нещо, прибират го в чекмеджето си „до поискване“. Учени със световна известност гледат с недоумение „декомунизирането“ на науката. Изникнаха спретнати бутици с фирми на чужда азбука и на чужд език – пълни с купени евтино и продавани скъпо стоки. „Магазините са пълни“ – похвали се политически лидер.
Младият Хемингуей бе споделил, че гладният никъде не се чувства тъй гладен, както пред богатите витрини на парижките ресторанти и магазини. Изпитвам тревога от това, което виждам днес, и от последствията му, които ще бъдат още по-тъжни.
В агресивността на шепа фанатизирани политици се изразява оварваряването на обществото. Те успяват да наложат тази агресивност като стил на поведение на свои съмишленици и на невинни, лековерни хора. Откривам оварваряването и в озлоблението, което упорито се насажда от страниците на някои вестници и от екрана на „националната“ ни телевизия, а също в безогледното отрицание, бруталното рушене на паметници и немарата към културното ни наследство. Още – в сриването на морални устои чрез връщането на фалша и демагогията, нелепо прикривани под демократична маска.
Ако идеята за национално съгласие, за толерантност и разумни компромиси не пусне дълбоки корени, нищо добро не ни очаква. Иска ми се да вярвам, че в различните политически сили разумът ще надделее над екстремизма. Сигурна съм, че това ще бъде посрещнато с въздишка на облекчение и надежда. Нагледахме се на ожесточени лица, ехидни усмивки и изпуснати нерви. Наслушахме се на демагогски увъртания, на мегаломански хвалби и претенции за монопол над демокрацията, истината и единствено спасителния път.
Тоталитаризмът би трябвало да е само историческо понятие. Командно-административната система с нейния апарат, с идеологическия диктат, с нейните репресии и привилегии, създаде условия за еднолична власт. Тоталитаризмът у нас, вдъхновяван и поддържан от сталинизма, не достигна до чудовищните ексцесии в Съветския съюз, но това едва ли е голяма утеха. Защото няма семейство, включително и моето, което да не е понесло удари от безпардонния тоталитаризъм. Малцина могат да твърдят с чисто сърце, че за да бъдат полезни на обществото и културата, не са си затваряли очите и устата. Не са пригласяли на възхвалните песнопения, въпреки дълбокото си вътрешно несъгласие. Не мога да го твърдя и аз. Затова посрещнахме с такава радост 10 ноември 1989 г. Затова с такава болка гледаме как сега се спекулира с идеалите на демокрацията.
Но да отхвърлим тоталитаризма не означава да отречем всичко, създадено с труда на милиони хора. Още по-малко имаме право да го рушим. Не вандалщината, под какъвто и цвят да се проявява, се помни, а сътвореното от хората.
Младите поколения не са виждали фашизма. В съзнанието на някои от възрастните споменът за него изглежда до толкова избледнял, че окървавените ботуши и бесилките им се струват театрален реквизит на едно безметежно и щастливо време. Но и за онези, чиято памет е изневерила, остават като веществени доказателства хилядите гробове на участниците в антифашистката борба. Остава борбата, която ни позволи да погледнем Европа с вдигнато чело след края на Втората световна война и краха на нацизма.
Доста опити се правят за „нов прочит“ на поети като Никола Вапцаров. Трудно мога да си представя нещо по-жалко от това. Непосилна е амбицията чрез издевателство над един голям български и световен поет да се снеме лавровия венец от челото му.
Не се боя за съдбата на поетите, включително за моя баща Гео Милев. Той е бил обругаван и неразбиран и приживе, и преди 9 септември, а и след тази дата. Но много повече е бил обичан и уважаван. И ще бъде така, защото е вписал своето име в българската литература и култура, за чието европеизиране е мечтал още в онова далечно време. Вписал е краткия си живот и в българската история. В страна с толкова убити поети той единствен е убит не за политическа дейност или членство в забранена партия, а за поезията и публицистиката си. Принесъл е перото си в жертва пред олтара на свободата, на мисълта и словото. Негови са думите: „Няма в света пожарна команда, която може да угаси пламъка на мисълта!“
А за онези, които сега се мъчат да идеализират онова време, позволете ми да разтворя списание „Пламък“ и да цитирам няколко реда от „Отворено писмо до г-н Борис Вазов“ на  Гео Милев, писано през януари 1925 г.
„Чест – правда – свобода! Идеали на миналото? Да… Особено днес, когато се заличава всяка правда в това нещастно царство България, дето аз и още три-четири милиони хора като мене са заставени да гладуват, за да могат да блаженстват шепа мизерни души… когато със закон – фамозният Закон за защита на държавата – се преследва всеки, който не се чувства свободен под бремето на днешния непоносим живот, цял настръхнал от постоянната тревога на конспирации, арести, убийства…“
И понеже е имал смелостта да публикува такива свидетелства, палачите са удушили поета в едно подземие. Не, действително не се боя за участта на Гео Милев, нито на Вапцаров. Винаги е имало глупци, лакеи. Сега може би те намират по-благоприятна атмосфера за изява. Защото агресивността и тоталното отрицание се разпространяват в милионен тираж от микрофоните на Народното събрание и по митинги. Но нима глупците ще напишат истинската история на българската литература и на България?
Стрелките не могат да се върнат назад. Нашата земя е откърмила интелектуалци с високо чувство за морална отговорност, чиито пример е жив в сърцата ни. Нашият народ е мъдър.
Някои казват, че днешното социално напрежение идва от миналото. Това е отчасти вярно. Включително и за 45-те години тоталитаризъм, илюзии и излъгана вяра. Защото те тежат на плещите на всички, независимо от политическите ни цветове.
Но има и нещо друго, което ние, съвременниците на две преломни дати в историята, наблюдаваме за втори път. Кипежът издига на повърхността много нечиста пяна. В нея има неудовлетворени амбиции, корист, маниакалност, алчност, но също така и оправдани огорчения, плод на действителни грешки и несправедливости, които днешното ни общество е наследило и е длъжно да поправи. Нечистата пяна рано или късно ще се изчисти. Дано това стане по-бързо – като подчиним емоциите си на разума и като поставим националните интереси над личните и политическите си пристрастия. Като не позволим на войната у съседите да подпали и нашата черга.

Из интервю на Леда Милева от 1993 г.