90 г. от рождението на художника Зафир Йончев – класик и първогражданин на Самоков

График, общественик, родолюбец

Зафир Христов Йончев е роден на 10 февруари 1924 г. в Самоков, квартала край Искъра. Произхожда от рода на самоковския възрожденец Димитър Смрикаров. Син на художника Христо Йончев-Крискарец.
Завършва Художествената академия в София през 1953 г. като ученик на Веселин Стайков, Илия Бешков и Павел Вълканов. Член на Съюза на българските художници от 1953 г. Преподавател в Художествената академия през 1953-1970 г. Заслужил художник от 1975 г. Дългогодишен секретар на СБХ, избран за първи път през 1967 г.
През 1973 г. създава Графичната база на СБХ в Самоков.
Почетен гражданин на Самоков и Ботевград.
Участник в редица изложби в страната и чужбина /СССР, ГДР, Румъния, Чехословакия, Полша, Италия, Швеция, Япония и др./. Носител на наградата на СБХ за графика „Веселин Стайков” за 1981 г. и на Почетния знак „Никола Маринов”. Лауреат на сребърен медал от фестивал в Букурещ. Урежда самостоятелни изложби в София /1975 г./, Кърджали /1980 г./, Ловеч /1981 г./, Самоков /1982, 2007, 2009 г./. Негови творби има в Националната художествена галерия в София и в много други галерии и колекции.
Носител е на ордените „Народна република България” – ІІ степен и „Кирил и Методий” – І степен.
Завършва жизнения си път в София през 2006 г.

Слово на художника Васил Чакъров при откриване на изложбата на Зафир Йончев през 2007 г. в Графичната база.

„Уважаеми близки, гости, драги самоковци,
Днес е светла събота – малък празник за нашите чувства и мисли.
Събрахме се най-доброволно да отдадем нова почит към творческото дело на един от первогражданите на Самоков – Зафир Йончев – създател на графика и графична база, да открием изложба от 32 избрани негови творби от галерия “Щампа”.
През 1953 г. той става художник изведнъж:
– завършва Академията;
– награждават го в Букурещ със сребърен медал;
– приемат го в Съюза на българските художници;
– става умдрукер /печатар/ в Художествената академия – престижна рядка професия.
Седем са причините, поради което Зефо /така го наричаха колегите му/ не стана архитект, а художник.
Първата. Баща му Крискарец, който от малък го учи да диша боров въздух.
Втората. Талант и трудолюбие.
Третата. В Художествената академия той е ученик на изключителния художник и мъдрец Илия Бешков – от когото се учи и на сериозно мислене, и на сериозен хумор.
Четвъртата. От проф. Веселин Стайков се учи на здрава рисунка и прецизна дърворезба – с щихела.
Петата. От доц. Павел Вълков се учи на работа с киселина при различните метални техники.
Шестата. Мурафетите на предишните самоковски щампари.
Седмата. Големият пример на класика проф. Васил Захариев за осъвременяване на графичния език.
Годината е 1892-а. Общината дава поръчка на Никола Образописец да изрисува за Пловдивското изложение картината “Селско хоро от Самоковска околия”. Тя влиза като класика в българската живопис. После изложението.
65 години по-късно Зафир Йончев създава дърворезбата “Хоро”, която е показана на Общата художествена изложба – 1957 г. Въпреки малките си размери /24,5 х 19 см/ тая гравюра има магическо въздействие и върху публиката, и върху критиката.
Тя влиза като класика в българската графика. Отпечатана е в каталога на изложбата. В сп. „Наша родина” името на Йончев ще започне да се пише правилно, защото дори в статия за изложбата от проф. Ненко Балкански е изписан като Замфир Йончев.
От 1967 г. той е “летящ” секретар в Съюза на българските художници, който отговаря за окръжните групи.
Скица на един работен ден:
От София – сутрин излитане за Североизточна България – в онгъла Търговище, Разград, Шумен – провежда три сбирки с художниците. Вечер – връщане с уморен самолет към София. На другата заран рано-рано – “Шипка” 6 с ново ежедневие.
Кога е намирал време за рисуване ние хич не знаем!? Затова изречението завършва с чуденка и питанка.
З. Йончев прави черно-бяла графика. Цветна… много рядко…
В дърворезбата /и линолеума/ има изключителни, повтарям – изключителни, постижения.
Но той много често работи в една любима за него техника върху метал, която се казва “Резерваж”, а на “галено” си я наричаше “Резил наш”.
Не го вълнуваха особено модите в изкуството и разните му “изми”.
Творческият процес при Зефо течеше просто и естествено като водата от Големата чешма.
Празникът ни можеше да бъде и по-хубав, ако авторът сега беше тук, а не другаде. Но трябва да приемем тежката мисъл на философа: “Да се примирим със скръбта да се живее.”
Когато се роди истински талантлив творец, времето го превръща в песен, стих или картина. И скръбта бавно, бавно чезне… и става мъдра радост.
Такъв е случаят “Зафир Йончев”.
Благодаря ви!“