Безсилно ли е майчиното рамо?

Майчиното рамо. Светилището, на което винаги се опираме, шепнем тайни, поплакваме. Наглед слабо, изтощено от бурите и куршумите от живота, то е крилото, под което заспиваме. Недокоснато, прозрачно, чисто.
– Възразявам! – един „мъж” би извикал. – Аз съм корав колкото за двама! И сълза от мене няма!
– Нима? – ще му отвърна. – А когато сополиво пеленаче още си бил, кой те е притискал към гърдите си? Раните кой с риванол е попивал, кой нежно с песен те е приспивал?
Майчиното рамо – то е утеха, то е подкрепа. Който не го е сетил сам веднъж дори, обич майчина какво е, не знае. Майчиното рамо неведнъж те е пускало да видиш света без хоризонта – него. Но това е само тест. То никога не те е предало и винаги ще бъде до твоето рамо. Ще мине през дъжд от стрели, да те спаси, дори това да му коства всичко останало. Това е красотата на майчиното рамо.
– Моята майка няма такова – някой ще проплаче. – И веднъж през живота ми не ме е приютило.
– Така ли? А дали това е майчино рамо?
Ако те е отблъснало, отхвърлило, значи е още ранено. Стрелата е още забодена и го е страх да не те нарани. И някой ден, когато кръвта спре да тече, когато раната зарасне… студеното, сприхаво динамо ще светне, ще блесне. Ще намери и свое, и твое рамо, в едно ще ги притисне.
Плакал ли си някога на майчините плещи? Рамото майчино е по-светло, по-топло от бащино огнище. По-ценно от всяка пара. Дори през километри на него можеш да легнеш и онзи топъл гъдел отляво да усетиш. Като захранваща батерия, твоята изповедалня.
Намери ли красотата на майчиното рамо сега? Изровило те е дори и от пръстта. Домът най-стар, светилището най-старо.
О, мое майчино рамо!

Зарина