Благодаря, Дишков!…

Нещата от живота

През 60-те, преди близо половин век, „Рилски спортист” играеше в „Б” група. Мереше сили с авторитетни отбори, а стадионът се пукаше по шевовете от запалянковци /както начиха тогавашните фенове/.
Спомням си един мач със „Спартак” /Пловдив/. Няколко години преди това гостите бяха станали републикански шампион. През следващите сезони играта им бе поизбледняла, но си оставаха силен състав с няколко прочути изпълнители. В нападение блестяха „Трите „Д” – Диев, Дишков и Душев. Ветеранът Диев бе играл и в националния отбор, а Дишков водеше атаката с номер 9.
Не е лесно да играеш срещу такъв мощен противник. За Диев не си спомням дали беше на терена, но тук думата ми е за Дишков. Топката често се задържаше опасно в нашето наказателно поле. Гол обаче така и не падаше, а пловдивчани се нуждаеха много от попадение, което би подпомогнало връщането им в елитната дивизия.
В един момент, при една напрегната и неясна ситуация, топката изведнъж излезе извън терена, покрай вратата ни. Съдията помисли, че футболист от „Рилски” я е избил и даде ъглов удар. Преди още обаче някой от нашите да протестира, пловдивската деветка вдигна ръка и показа на рефера, че той е играл последен с топката и че домакините трябва да бият аут.
А знае се какво предимство е корнерът! Там и слаб отбор може да ти вкара гол, камо ли такива асове като нападателите на „Спартак”! Спортистът Дишков обаче явно не се нуждаеше от подобен подарък.
Стадионът замря. Публиката за пръв път може би виждаше подобно доблестно поведение. Арбитърът на бегом прекоси терена, подаде ръка на централния нападател и в установилата се неестествена тишина ясно се чуха думите му: „Благодаря ти, Дишков!” Едва тогава публиката, суровата самоковска публика, се съвзе, стана на крака и започна да ръкопляска. Този път не за гол, а за спортсменството на един голям футболист и то от „чуждите”.
Не си спомням как завърши тази среща. През годините и десетилетията нося само спомена за тази неочаквана среща с един спортист-личност.

Тодор Попов