„В началото бе словото…” – тревожни мисли пред Великден

– Разкарай се бе, тъпак!
– Млъквай, грозна мутро!
– Мъртъв си!…
– Е са ти смачках фасоно!…
…Лее се словото из устата на петокласници… В началото…
Действие второ:
Шамари, ритници, крясъци, въргаляне. Отгоре – мнозинство, отдолу – малцинство – 1 брой…
Действие трето:
Победителите наперено поемат към нови героики.
Победеният – хлипащ и подсмърчащ – в прахоляка…
Почти всеки ден съм свидетел на подобни постановки по пътя си към училище… едно… Гледам, слушам и… вярвам и на очите, и на ушите си. Дали подобни сцени се разиграват и в училище под строгия поглед на лицата от портретите на Паисий, Левски, Ботев, Вазов…
И ние ли сме били такива като деца? Може би. А нашите предци? Навярно… И те са псували, но „под мустаците увиснали”, не на единайсет. И те са удряли с юмруци и приклади… врага. И те са замеряли „камъни и дървье…”… За България… За свободата!
Различно е, нали?
Какво става с нашите деца? И кой е виновен? Родители, учители, общество? Не, разбира се. Виновна е онази Пандора, дала простор на проклетиите, някога, но не някъде, а тук – в кристалните рилски подножия… А Надеждата? Вероятно се е върнала обратно в кутията, да се съхрани за по-достойни поколения…
Финално действие:
Ританото откуцва нанякъде…
Остава полъх, зловещ – на мъка, болка, отчаяние и обещание… за мъст… някога… някак…
„В началото бе словото” – „красиво”, „изразително”…
А в края?!

Лидия Кашъмова