В Печора и Воркута преди 40 години

Любен Янкулов, Белчин

Най-много и най-вълнуващи са спомените ми от престоя в далечната земя Коми, където преживях 7 години. Колко много приятелства, колко много адреси има в един от бележниците ми! За някои от тях разказвам тук.
През 1973 г. имах невероятния късмет да бъда включен в делегация на дърводобивното ни предприятие за участие в празника на град Печора. Водач ни беше Стоян Кушлев. Да, да, същият доскорошен шеф на комисията „Кушлев”, така безславно завършил тази своя дейност. Само че тогава той беше партиен секретар и бяхме единомишленици. После стана царист, депутат от НДСВ и т. н. Но това е друга тема. Както казват, всичко тече, всичко се променя…
Та, по темата. Още по пътя за Печора, във влака Москва-Воркута бележникът ми се напълни с имена и адреси на пътуващите с нас. Бележникът ми се напълни, но сакът ми остана празен, защото основното му съдържание беше коняк „Плиска” – най-популярната българска напитка там и за мъже, и за жени.
Град Печора е разположен на брега на едноименната река, като вляво са жепейците, а от дясно – рибарите. Река Печора е два пъти по-пълноводна от Днепър и четири пъти по-голяма от Дон, отстъпва само на Волга. Градчето имаше 80 хиляди жители – средно по размери селище за Република Коми. Между другото, тамошните измерения се различават твърде много от нашите. Например “град до 100 хиляди не е град, 100 километра не е разстояние, 100 рубли не са пари, 100 грама не е водка и т. н.”
Градът е районен център на територия почти колкото България – 100 хил. квадратни километра. От тайгата през тундрата до Северния ледовит океан и от Полярен Урал на изток по течението на Печора на запад – това е все Голямата земя /”Больше земелская тундра”/.
В басейна на р. Печора се осъществява над 70 % от промишления улов на сьомга в Руската федерация. Кампанията по риболова се извършва само през септември, когато рибата напуска сладките води на реката, за да презимува в солените води на океана. Пролетта отново се завръща, за да хвърли хайвера си в чисти води. Скъпата сьомга е между 5 и 10 кг и цената й е 10-15 пъти по-висока от тази на другите риби. Ако е над 15 кг, стойността й рязко пада, а рибите под 5 кг пък ги връщат в реката…
В района имаше няколко еленовъдни стада, всяко едно с по 5-6 хиляди северни елени, които дават на местното население почти всичко: храна, облекло, обувки, жилище. За северния елен не се изисква да се осигурява фураж, той си го набавя сам целогодишно. Тайгата и тундрата имат премного мъх и трева.
Домакините ни предложиха да посетим с хеликоптер няколко стада, но Кушлев не разреши – не било планирано. Язък! Не можахме да преспим в юрта – жилището на еленовъдите.
…Бил съм и в град Воркута. Поканиха ни моите приятели от влака за миньорския им празник. Двеста хилядният град зад Полярния кръг произвежда каменни въглища почти колкото цяла България /над 22 млн. тона коксуващи се въглища/. В онези четири дни /без нощи, защото по това време нощи там няма/ в компанията на приятелите от воркутинския влак се чувствах като в друг свят. Сигурно съм бил като Асан на Айфеловата кула, който разказвал после на Айшето: „Накъдето и да погледнеш – мамата си трака!…”
Истината беше, че градът тържествуваше, залят от светлина, с чисти паркове, басейни, булеварди и щастливи хора…
После, след години, по време на “Ерата Елцин”, там, във Воркута, се проведе най-масовата миньорска стачка, която разтърси Русия. Какво ли се беше случило?!…