Господин Превъзходни

Имаше някога едно великолепно и могъщо царство. То се простираше по планини и върлини, из клисури и долини, над бързи, пенливи води и отвъд морските лазурни ширини. Царството беше толкова богато, че улиците бяха павирани с най-скъп мрамор, изпъстрен със скъпоценни и полускъпоценни камъни, които образуваха изкусни мозайки – едни с образа на хвърката небесна птица, други със заплетена, сякаш застинала в средата на някое движение змия, трети с разцъфнали, още свежи, току-що откъснати цветя. Най-прекрасната от всички обаче беше в центъра на царската градина, пред сами палатите. Изсипани ту на поединично, ту на цели облаци, ситни колкото трошици хляб, диаманти сияеха, потопени в тежки ониксови плочи, и наподобяваха безкрайното, омайно нощно небе.
По всичко в царството можеше да се забележи богатството му. Уличните фенери бяха излети от сребро, мостовете бяха потопени в бронз, а бялото злато по кулите на двореца – общо 354 на брой, огряно от обедното слънце, умело си съперничеше с него.
По цял ден от кръчмите долитаха високи и кръшни песни, смехове и най-разнородна глъчка. Вечер по топлия мрамор се разхождаха дами боси и безгрижни, с дантелени, пищни, надиплени на безброй панделки рокли. Те се смееха високо и изкуствено, усмивките им кривяха студените им и бели от пудра, подобни на мрамора, лица.
Кавалерите им, облечени в пъстри като персийски килими панталони до под гърдите и къси, пристегнати сака, ги улавяха страстно за натежалата от бижута ръка и правеха дълбоки реверанси. После заедно се изгубваха в нощта, а сенките им – приведени, жални и сакати, тичаха след тях.
Колко беше богато това царство и колко бедно беше то! Истината беше, че всички тези хора бяха просяци. Зад златните им маски се криеха разкривени от жал и злоба лица. Под тежките колиета от сребро биеше черно, каменно сърце. А очите им – изпълнени с пустота, се бяха превърнали в безполезни огледала, отразяващи външния изкуствен и студен свят; те нямаха дълбочина, защото зад тях отдавна не стоеше душа.

Беше вечер лека и прохладна. Светлинките на фенерите играеха в нощта, а техните меки сияния се спираха навръх големия въжен мост, който се врязваше с надменна гордост в небето. По улиците се нижеше, шумна, тълпата. Ето, че се чу скърцане. Вратата на близката кръчма бързо се открехна и висок строен силует се открои от сенките навред. Лунна светлина озари лицето на млад, около тридесет и пет годишен мъж с черни, къдрави, закачливо засукани по краищата мустаци. Под тях трепваше пепеляворозова уста. Големи, кафяви като дървесната кора очи, живо играеха в дълбоките сенки на сухото лице. Абаносовите вежди се свиха над тях и набраздиха светлото, осеяно с едри капки пот, чело. Мъжът побърза да придърпа вратата след себе си. Затвори я и смехът, и глъчката отвътре сякаш секнаха. Той отпусна грубата си, напукана ръка на дръжката, и въздъхна тежко, дълбоко. Погледът му се изгуби сред звездите.
Дълго време стоя така. По едно време отново си спомни за какво беше излязъл вън и като се отдръпна от вратата, седна на стълбите отпред. Ръката му потъна в къдравите му, прилежно сресани коси. Очите му застинаха и натежаха към земята. Хората отминаваха безразлични покрай него – те дори не го и забелязваха. Движеха се като една огромна сива и безформена маса, изплуваща от безкрайния здрач и връщаща се отново в него.
Внезапен лай накара мъжа да повдигне глава. Обзе го радост и необяснимо вълнение. Той скочи и взе да изглежда краката на непознатите. Търсеше нещо.
Изведнъж от студената маса народ изскочи жълто куче. То се спусна стремглаво напред и повали с едни скок чернокосия мъж пред себе си на земята. Сияйна слюда трепна по лицето на мъжа – той се усмихваше. Взе жълтото куче в обятията си и седна отново на стълбите.
– Ах, господин Превъзходни! Не го вярвах, но пак успяхте да ме изненадате – засмя се мъжът, като остави кучето и бръкна изпод черното си сако. – Сигурно сте ужасно гладен.
И той извади комат стар сух хляб. Поднесе го на другаря си. Жълтото куче беше скитник. То беше кльощаво, със сплъстен на гъсти кичури кожух. Скимтеше жално и свиваше притеснено рошавата си опашка между треперещите си крехки крака. Очите му грееха по-ярко от звездите, а колко много тъга имаше в тях – безкрайна.
– Съжалявам, но само това остана в целия ресторант – наведе гузно глава мъжът. – Всичко изядоха и изпиха! Нищичко, съвсем нищичко не остана…
Кучето наведе глава и прие кротко и смирено и малкото храна с благодарност. Тихичко се спусна по корем на земята и с неописуема услада загриза стария изсъхнал хляб.
– Ех, господин Превъзходни – поклати глава мъжът и въздъхна. – Простете ми, задето все Ви се оплаквам, но Вие единствен сте ми другар на този свят. Кажете ми, недейте мълча, защо са хората така безразлични и студени. Питам и себе си, и все не проумявам. Вярват те, че са богати, че са щастливи, а всъщност?
Нямат сърца, продали са ги, иначе не биха могли да спрат да оплакват своето нещастие. Тънат в разкош и сам самички крачат като призраци в просторните си дворци, и все са недоволни, и сънят бяга от техните клепки, а Вие, господине, нямате дори покрив над главата си, а нощта Ви изпраща спокоен и щастлив, а сутринта посреща – с надежди нови. И ето, аз искам да съм повече като Вас, нежели като тях, защото много са хора, но не останаха човеци и Вие сте по-човечен от човека, знайте.
Младият мъж наведе глава и се унесе в многото си тревожни мисли.
По улицата по това време минаваше каляската на царя. Принцесата дочу възторжената реч на младия господин и нареди да спрат каляската.
– Доведете ми го – онзи там – нареди госпожицата, като махна на кочияшите.
Те бързо слязоха от каляската и се насочиха към посочения. Младият мъж, като ги видя, се смути и понечи да влезе обратно в кръчмата. Кучето усети страха на стопанина си и бързо се изгуби из тълпата. Сложиха ръка на раменете му, преди да е успял да се прибере отново вътре.
– Нейно височество те вика. Върви! – заповяда единият грубо.
С недоумение и уплаха мъжът ги последва до каляската. Изправи се, цял треперещ, пред принцесата. Тя го изгледа от главата до петите и съчувствена, и подигравателна усмивка плъзна по лицето ѝ.
– В кое столетие живееш? – засмя се буйно тя.
Простият черен костюм и бяла изчистена риза ѝ се видяха прости и старомодни като дрипи.
– Ваше височество – мъжът се поклони ниско, но скромно.
Дамата отново избухна в смях.
– Думата „реверанс“ е чуждица в речника ти навярно – отбеляза с насмешка тя. – Изправи се по-скоро и ми кажи кой е този господин Превъзходни?
Мъжът се изправи като покосен от гръм.
– Кой?
– Господин Превъзходни, с когото и за когото говорехте до преди миг. Желая да се запозная с този най-галантен господин.
Мъжът потрепери. Заби поглед в земята.
– Речта ли забрави? Или оглуша…
– Защо го търсите? – прекъсна я внезапно младият мъж.
– Колко грубо! – плесна го тя с пластмасовото си ветрило през лице. – Чух речта ти, прост селянино, и пожелах да се запозная с този най-богат господин, с когото разговаряхте. Говореше за него, че знае истината за света и хората. Е, и аз искам да я знам! Нека дойде и ми покаже!
– Истината не е сестра на красивата лъжа. Сигурни ли сте, че искате да я узнаете? Тя покосява като меч неподготвените – предупреди мъжът и погледът му сряза със своята строгост лековатата дама.
– Аз и сама се съмнявам този господин Превъзходни да е така мъдър, както ти твърдиш, но да видим все пак, да видим…
Принцесата плесна с ръце и кочияшите натикаха младия мъж против волята му в каляската. После бързо пришпориха конете и тя потегли в шум от копита и пепел. Жълтото куче, което мълчаливо наблюдаваше случката, побягна подир царската каляска.

На следващия ден излезе заповед всички хора да се съберат в двореца. Шумни тълпи взеха да изпълват безпределните зали. На големия балкон се беше възправила принцесата – горда и високомерна, а в нейната сянка приведен стоеше младият мъж. Тя плесна с ръце и всички замълчаха.
– Дами и господа, събрали сме се около един много интересен повод. Този тук твърди, че познава най-човечния сред нас и той е един от вас! Той ще ни отвори очите за истината! Но, моля, посочете го!
Мъжът надигна премрежен поглед и започна да изглежда тълпата. Никъде не видя г-н Превъзходни. Поклати глава натъжен.
Тоз час лай раздра тишината. Тълпата, уплашена и погнусена, се раздели на две. В средата ѝ стоеше жълтото куче.
– Това е той! – гръмна гласът на мъжа и той решително изпъна ръка по посока на животното.
– Това е господин Превъзходни?! – стъписа се принцесата и изгледа мъжа с ярост. – Той ли е най-човечният сред нас? Ти ни се подиграваш, мерзавецо!
– Не, истината ли искахте да чуете? Но аз Ви предупредих, че истината е меч, а лъжата – целувка! – рече той и очите му светнаха.
– Този твой най-човечен другар ще изкупи вината ти! – изрече принцесата, не съзнавайки сама колко правдиво говори. – Смърт! Да се обеси г-н Превъзходен! Вън, пред фонтана, пред всички!
Стражарите сграбчиха мъжа и кучето и ги извлякоха вън, в градината. Тълпата, слисана, тичаше подир тях, да види зрелището.
На черен кол навезаха въже и го изправиха сред чудната мозайка на космоса. После не надянаха със сила на господин Превъзходни връвта – той сам си положи главата. Най-подир я пристегнаха около врата и той увисна мигом обесен…
Младият мъж наведе глава и сълзи горещи се стекоха по двете му страни на вади.

„Да можеше да стане явно сега на кого каква му е душата…“

Мигом стана чудо, невиждано нивга досега. Младият мъж чу вой и се намери сред безбройна глутница от мършави, грозни, освирепели кучета, които до преди миг представляваха жестоката тълпа. Надигна глава и мигом съзря, че господин Превъзходни висеше кротко в своя истинен вид – млад, прелестен момък, с бледа, нежна кожа, и дивни, и буйни руси къдрави коси. В мъртвите му, бистро сини очи, трепереха водите на фонтана, а в тях се отразяваха не диамантите и ониксът долу, а истинските красиви звезди.

Ангелина Белокрила

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*