Деси Николова: „Сцената ме пренася в друг свят”

Ако се върнем в първите мигове на 2016 г., ще си спомним /поне хората, които посрещнаха тогава новата година на площада в Самоков/ за едно чаровно момиче с меден глас, което въпреки минусовите температури ни топлеше дори повече и от греяното вино. Сега – две години по-късно и отново в празничните коледно-новогодишни дни, гост на „Приятел” е народната певица от Радуил Деси Николова.

– Здравей, Деси! Каква е твоята история, кога разбра, че искаш да станеш певица?
– Историята е дълга и интересна и досега не съм я разказвала, знаем я само аз и най-близките ми. Винаги съм искала да пея и като малка, като ме питаха какво ще правя, отговарях: „Ще пея”. Малко на шега го приемаха вкъщи, но не съм искала да бъда принцеса, барби или балерина. Годините си минаваха и вече в пети-шести клас започнах да се замислям, защото учителите в Радуил започваха да ни подготвят. Аз само казвах, че искам да уча музика. Не знаех за други музикални училища освен тези в Широка лъка и Котел, които са дале-е-еч от Радуил. Никога не се бях отделяла от родителите си и те ме попитаха дали съм готова да отида някъде сама и да живея там. И аз, заради мечтата си, казвах „Да”, без да се замислям.
Случиха се обаче едни неща впоследствие и се отказах от Широка лъка и Котел. Бях много унила, защото трябваше да се примиря, че ще уча в друг тип гимназия. И така, както си се примирявах, един ден позната от Пазарджик ми се обади: „Знаеш ли, че тук има много добро училище с музикална паралелка?” Веднага казах на нашите: „Качваме се в колата и отиваме”. Видяхме училището, хареса ми още като пристигнахме.
Директорката ми обясни как се кандидатства и се оказа, че има музикални изпити, за които трябваше да се готвя. Аз пък нямах никакво понятие от музика, просто си пеех и… дотам. Тя ме насочи на какво да обърна внимание и ми каза, че в момента на смяна е преподавателката по народно пеене – точно към каквото се бях насочила. Извика жената и се запознахме.
Никога няма да забравя думите на тази жена: „Казвам се Мариана Пепелянкова, но това, че съм Пепелянкова, не значи, че съм лоша”. Веднага усетих някаква енергия. Заведе ме в нейния кабинет и пях песни, измислени от бабите в Радуил, които никой не беше чувал. Попитахме я с родителите ми дали има смисъл да се захващам с това нещо, защото сме отдалеч, има много разходи и пр. Тя ме погледна и каза: „Предстои ни много работа, но момичето има потенциал и ще го развием с работа и постоянство.” Насочи ме да ходя на уроци по солфеж, да се запозная с пианото, даде ми напътствия, подготви ме с народни песни и бях готова за изпита.
– Как премина той?
– Нека да кажа, че друга моя значима преподавателка – по солфеж, история и анализ на музиката, беше Вили Терзийска, която бе и в изпитната комисия. Тогава ми се видя много страшна и строга, а имаше даже ученици, които трепереха от нея. Аз излязох от изпита и тогава същата тази строга учителка ме погледна и ми каза „Наесен с песен, моето момиче, спокойно”. Майка ми и баща ми ме чакаха отвън и ме питаха какво стана, а аз плача и треперя. Мислех си, че ще психясам, ако не ме приемат и ако трябва да уча нещо друго.
– Колко важно е един млад човек да попадне на точния педагог?
– Много е важно. Като че ли в днешно време „да попаднеш на човек” звучи много актуално и все се надяваме да попаднем на добри хора. Радвам се, че мой преподавател по народно пеене бе Мариана Пепелянкова и искам да благодаря на нея и на нейните колеги за всичко, което са направили за мен.
– Как започна твоя нов живот в Пазарджик, бързо ли свикна?
– Там имах нови преживявания – трябваше да живея в общежитие, което беше постоянно в ремонт. Не си е като вкъщи, нямаш ги тия екстри и трябва да се примиряваш с условията. Родителите ми не бяха сигурни, че ще издържа, но амбицията и мечтата ми да уча музика ме крепяха през четирите години там и не ми пукаше от никакви лишения; от това, че стената ми се бели или не ми харесва леглото – въобще нямах претенции.
– Някак естествено, след като си завършила народно пеене в Пазарджик, си продължила да следваш мечтата си в Благоевград…
– Първоначално имах колебание. Завърших в Пазарджик и си казах: „Аз съм дотук с музиката”. Реших, че ще уча славянска филология със сръбски и хърватски език. Бях много запалена и надъхана. Родителите ми бяха против да се откажа от музиката, но не са ме насилвали по никакъв начин. Виждаха, че нещо се случва в моята глава и ме оставяха сама да реша. И един ден преди изпита казах: „Не искам да уча в Пловдив и няма да уча това. Отивам в Благоевград и ще уча музикална педагогика – продължавам с музика!”
Така и не отидох на изпит в Пловдив, нищо че бяхме платили таксата, а се явих на музикален изпит в Благоевград. Не бях записала нищо друго като резерва и сякаш знаех, че със сигурност ще ме приемат.
– Как ти се видяха хората там? Като че ли на юг те са по-весели и приветливи, по-големи песнопойци. Има ли нещо такова?
– Има, да. Но те не са ми чужди, там се чувствам в свои води. Аз имам корени по майчина линия от Разложко. Била съм в Благоевградския край и се чувствам много добре там.
– Тогава ли се зароди влечението по македонските песни?
– Не, открай време съм го имала, може би поради това, че в моето семейство винаги се е говорило с обич за Македония и за този край.
– Впоследствие пробва късмета си в „Пирин фолк”…
– През 2016 г. ми беше първият опит в „Пирин фолк”. Това стана по покана на моя колега от Хърватия Дарус Деспот. Една вечер си общувахме с него чрез социалните мрежи и му написах: „Сега остава и една песен да направим”. На другия ден се чухме и той ми каза: „Деси, започвам една мелодия – мисля да направим дует и да се пробваме на „Пирин фолк”. Малко като на шега, но той бе сериозен и ми каза да намеря кой да ни напише текста в България. Направихме връзката с композитора и аранжора от Македония Тони Стевановски. Така сътворихме едно балканско вплитане: Македония – България – Хърватия. Много ми е трудно да говоря какво представлява песента, защото съм на мнение, че композиторът и аранжорът биха могли да дадат по-точен отговор, тъй като в песента е вплетена тяхната идея. В общи линии аранжорът е преплел балканско звучене, а и самият той свири на акордеон в песента, в която има още гръцки и сръбски елементи. Пее се на български, каквото е условието на фестивала, а текстът е на Веселка Василева.
– Как се справи Дарус Деспот с българския език?
– Той е посещавал България и се справя много добре с езика. Известно време обаче не беше идвал и ми звънеше постоянно – искаше да чуя дали правилно изговаря текста и да ме слуша мен. В деня на записа ми звъня хиляда пъти /смее се/, но в крайна сметка се справи много добре.
– Мислили ли сте пак да участвате в „Пирин фолк” като дует или самостоятелно?
– През 2017 г. се подготвях отново да участвам, но ми се объркаха плановете и не съм доволна от това, което направих. Имах някои здравословни проблеми и може би направих грешка, че реших да се явя на всяка цена. Може би трябваше да изчакам с песента, но пък от друга страна това ме мотивираше да се възстановявам по-бързо.
– Предполагам, че не сте затворили вратите за бъдещо сътрудничество с Дарус?
– Имаше идея да направим българска народна песен, но не знам какво стана. Наскоро ни бе отправено предизвикателство, че ни е време за втори дует. Аз съм „за” да експериментираме и да пробваме. Изчаквам само неговия отговор. Много го ценя и обичам, той е като част от семейството ми. Дарус е един космополитен изпълнител. Ако се разровят хората в интернет, ще намерят песни една от друга много различни. Освен това пише текстове, измисля си музиките…
– Като говорим за „Пирин фолк”, няма как да не споменем и дует „Пирин”. Интересното е, че сте от община Самоков, но ви влече македонската музика. Общи интереси имате – може би общи проекти готвите?
– Румен и Радостина – дует „Пирин”, са много сладки и аз много ги обичам. С тях се запознахме точно покрай „Пирин фолк” и сега сме в колегиални и приятелски отношения. Предстои изненада и се надявам скоро хората да разберат за нея. Искам също да им благодаря, защото се оказаха хора, които скоро не бях срещала. Те ми дават силна мотивация, като се чуваме, и дори малко ми се карат и ме питат докога ще си седя скрита в ъгъла. Имахме и общо участие на благотворителен концерт в Сапарева баня.
– Къде гостуваш най-често и имаш ли наблюдения как те приемат хората?
– Да, вече имам. Макар, че може да е рано да говоря такива неща, защото ще прозвуча като някаква звезда. Това въобще не е така, не обичам да звездея, но си имам мои наблюдения. Много често гостувам в община Септември и тук е моментът да благодаря на човека, който ме откри и представи в този край – Владимир Дончев, управител на Общинския театър „Възраждане”. Сега ще си призная нещо, но хората, като го прочетат, няма да ми се обиждат. Като учех в Пазарджик, бях останала с други убеждения за хората там и като цяло не можех да се свържа с тях и да се чувствам добре. Имах едно мнение, но като тръгнах по участия, то коренно се промени, защото тези хора винаги ме приемат много топло, организирано и човечно. Аз съм се замайвала от енергията, която съм усещала от тях. Просто там има някаква различна положителна енергия.
– Какво въздействие ти оказва музиката на теб?
– Какво въздействие? Опиянение! В момента, в който хвана микрофона и застана на сцената, аз вече съм в някакъв друг свят. Да, опиянение е правилната дума, както и удовлетворение, и жажда за живот.
– Какво искаш да предадеш на своята публика?
– Спомням си, когато направихме първите записи в дует със Спаска Василева след концерт в Радуил и хората започнаха да излизат от салона – едни плачат, други се смеят, прегръщат ни… Видях, че съм създала някаква емоция – може да са били трима-четирима от сто човека, но видях, че съм направила нещо за тия трима души. Тогава си казах, че може да е един човек, на когото аз ще въздействам, но докато го има тоя човек, ще продължавам. Това искам да им давам, а всеки го усеща по различен начин. Като цяло давам много любов и се надявам хората да я усещат.
– Тези реакции и емоции у зрителите ли ти дават стимул да продължаваш да се занимаваш с музика?
– Да! Винаги съм си мислила, че това е една верига, в която композиторите и аранжорите не биха могли без изпълнителите и затова е много важно и отношението им към тях. Оттам пък изпълнителите – ако нямаме публиката – ние няма да съществуваме. Така че от наша страна е много важно какво отношение ще имаме към публиката.
– Приемаш ли критика?
– Да, но зависи каква е. Според мен е редно да се приема градивна критика и то от правилните хора. Понякога е трудно да разбереш кои са те, защото много хора ще си позволят уж приятелски да те критикуват и да те мачкат. Критика приемам от хора, които съм допуснала до себе си и в годините сме изградили доверие един към друг. Приемам съвети и от хора, от които бих могла да се уча, защото съм много млад изпълнител.
– Обичаш ли предизвикателствата?
– Да, обичам, но много мрънкам. Мрънкам, обаче изпълнявам това, което трябва. Аз си мисля, че повечето хора обичат предизвикателствата, но имат страх, което може да е и доза адреналин. Все пак въпросът е да усетиш това предизвикателство дали е твоето, а не просто да се юркаш напред.
– Автентичен или съвременен фолклор?
– Автентичният фолклор в днешно време е това, което ще чуем от бабите по селата. Аз не го изпълнявам така, но пък такава ми е основата, на която са ме учили. Ако говорим за звучене, чисто музикално и в аранжиментите – съвременните неща много трудно ги приемам. Обичам балансираните неща и затова дълги години работя с доайена-аранжор Димитър Динев, който е един от създателите на „Пирин фолк”. Той много добре знае как да постави една песен така, че да не избягаме от нея и да я окалпазаним, а и да може да се приеме от хората. Затова, където и да съм отишла досега, песните ми се приемат много добре.
Получавам коментари, че такъв тип звучене вече много рядко се среща. Доскоро публиката много се подценяваше. А не трябва, защото винаги има няколко души, които са наясно с нещата. На мен ми се е случвало да дойдат и да ми кажат: „Браво, добре ти звучат песните и нямат прекалени обработки и ефекти”.
– Говорихме си за предизвикателства. В този смисъл как стана връзката ти с „Хъб-а” и как се чувстваш тук?
– „Хъб-а” е най-голямото ми предизвикателство от известно време насам. Това е нещо, което не съм очаквала въобще, че ще ми се случи. Съдбата ме доведе тук и мога да кажа, че „Хъб-а” ми е едно от любимите места – много бързо свикнах, обичам си го, обичам си колегите и наистина заема специално място за мен.
– С какво се занимавате в „Хъб-а”?
– С неща, които на първо звучене са далеч от мен, но в следващия момент се оказва, че не е точно така. Тук организираме изложби, литературни четения, музикални срещи – посрещаме гости, а в същото време „Хъб-а” се ползва и като споделен офис. Аз съм човек от сферата на изкуството, така че това не е толкова далеч от мен.
– Разбрах, че се изявяваш и като фотомодел?
– Не съм се приела засега това толкова сериозно – може да се развият нещата занапред, но може и да не стане така. Рекламно лице съм на „Цветята на ЕлиКа” – две прекрасни момичета, които изработват уникални творения и не мога да си представя колко труд, търпение и безсънни денонощия им отнема това. Рекламирам едно венче от рози за главата, а те правят още букети цветя, украса за дома – много интересни неща. Самите листчета се изработват от специален материал, който се внася от Украйна и те са едни от първите, които са започнали да работят по този начин в България. Цветята стоят като естествени и ще си кажеш, че току-що са отбрани от градината. Първоначално си мислех, че детайлите си идват готови и момичетата само ги сглобяват. Впоследствие ми разказаха, че идват на големи парчета платове, всяко едно го изрязват и, ако трябва, го рисуват, правят отделни детайли и пр. Аз си казах: „Леле, мале, то е много по-сложно от това, което си мисля.” Съветвам читателите ви да ги потърсят на страницата им във фейсбук.
– Какво би си пожелала на теб и на твоите почитатели?
– Ще започна с мен не защото първо съм аз, а защото искам накрая да завърша с хората. Желая си здраве, важните ми хора да са живи и здрави, да са около мен и да сме щастливи. Разбира се, желая си сили и постоянна мотивация, енергия, за да вървя напред. И креативност…
Пожелавам на цялата ви редакция да имате хубави и светли празници, да продължавате да творите, винаги да има нотка креативност и да отразявате хубави неща.
Сега да пожелая нещо и на Негово величество читателя – това са най-важните хора, заради които мен ме има, вас ви има и заради които всичко се прави. Желая им на първо място здраве. Нека не звучи като клише, казвам го като човек, който е минал през някакви изпитания – здравето наистина е на първо място. Обичайте се, намирайте повече време за близките си хора и бъдете до тях, защото всичко останало е преходно. И всеки по пътя, по който е поел, да намира успеха, удовлетворението и да се чувства щастлив.
Весели и светли празници на всички!

Разговора води Делян Василев