Докосване до Родопа планина или една приказка за българщината

„Аз знам, Българийо, аз знам,
че друга няма като теб!
На колене не би застанала ти в този свят!
И в теб се кълнем!
От теб съм взел ръцете и очите,
за да те виждам и прегръщам аз.
Нозе да нямам, пак ще се затичам
към теб в най-трудния ти час.
Без теб какво бих бил? Дърво без корен.
Без хляб и сол. Без слънце и вода.
По-чужд от чуждите в света огромен.
По-сам от вятъра, пронизал есента.
За теб, Българийо, откъсвам цвете.
За тебе, истинска любов.
Не може никой, никой да отнеме
желанието наше за живот.”

Патриотизмът е интересно чувство, което може да намери проявление в различни аспекти на живота. Например, да боядисаш таксиметровия си автомобил в цветовете на националния трибагреник в далечно Чикаго, САЩ. Или навръх 3 март да спуснеш 80-метрово българско знаме от скала край село Бов, община Своге, средствата за чието изработване са събрани изцяло от доброволни дарения. Или пък да излезеш на ринга и да се биеш срещу най-добрите професионални боксьори в света и след загубата от безспорния шампион в последното десетилетие да кажеш: „Българите не се предаваме никога, продължаваме напред. България е над всичко. Знайте, че българите сме големи и велики!”. Да изречеш тези думи, когато знаеш, че си изял здрав пердах, но искаш да вдигнеш духа на стискащия палци пред закупения преди 20 години телевизор средностатистически българин от някоя паланка, който няма и грам представа от боксовите правила. Омърлушен от живота, с продупчено тяло и душа от недобрите условия на труд, от нередовното получаване на мизерната заплата, от всичко обещаващите, но нищо не изпълняващи политици, от… от… Защото знаеш, че след всеки твой успех този човек си казва: „Майната му на всичко, ще изпия една ракия за това наше момче…”

х х х

За нас, група туристи-планинари, патриотичното ни чувство се осланя на логото „Опознай Родината, за да я обикнеш”. И да предадеш любовта си към Отечеството на своите роднини, приятели, съседи, познати и… непознати. Иво и моя милост, придружени от Ковачки х 3 – Албена, Даниела и Нели, пеем с цяло гърло горния текст на Михаил Белчев, претворен в страхотна песен чрез музикалното оформление на Тончо Русев и вдъхновеното изпълнение на Веселин Маринов. Запътили сме се към мистичната, към познатата и непозната Родопа планина. Освен Веско Маринов от уредбата във верния ни 20-годишен автомобил „Форд Мондео” звучат песните на Тони Димитрова, Мая Нешкова и група „Тоника”, а опитите за синхронно пеене не спират. Ето ни, забравихме кога минахме през Гуцал, Долна баня и Костенец, и вече се отбиваме към язовир „Батак”. Тук нашият „чичко Гугъл” по география – синеоката Дани, ни разказва легендата за Родопите. „Има много легенди, които са свързани с името на тази планина, но най-разпространената още от античността е следната: Родопа и Хемус били брат и сестра. Те били толкова красиви, че впоследствие се влюбили един в друг. Родопа наричала своя любим Зевс, а Хемус се обръщал към любимата си с името Хера. Така двамата оскърбили боговете и те ги превърнали в едноименните планини – Родопи. По този начин били наказани, защото претендирали за имената на най-великите богове“.
И продължава: „А след това боговете казали, че след време ще има държава на име България, в която Хемус ще стане магистрала…” Спонтанен смях оглася колата. Така, благодарение на дружеските разговори и приятните песни, неусетно стигаме и до шестия по големина язовир в България. Мрачното време не може да навреди на положителните ни впечатления от местността до намиращия се на 1108 м н. в. воден басейн /включително от курорта Цигов чарк/. Туристи се разхождат непринудено по бреговете, ресторантьори и хотелиери се подготвят за летния туристически сезон, а най-находчивите си правят разходка с лодка по кристалните води на язовира. Голяма атракция е и остров Голака точно срещу Цигов чарк.
Постепенно навлизаме навътре в Родопа, тъй като поемаме по ремонтирания преди две години път за Доспат. Пътьом подминаваме чудните гледки край други три язовира – малкия „Беглика”, отсрещния „Голям Беглик” /най-висок в Родопите – 1528 м н. в./ и „Широка поляна” /който изглежда съставен от много малки язовири с отделни стени поради неравния терен на дъното, което се състои от няколко планински дерета/. Малко по-встрани, скрити за нашите очи, остават други два язовира – „Тошков чарк” и „Блатото”.
Подминаваме и отбивката за най-младата община в държавата – Сърница. Може би се досещате, че наскоро националните медии ни проглушиха ушите около изборите в оформилата се от 1 януари т. г. община. Не подминаваме обаче обагрените в лилаво поля около нас – спираме, за да снимаме лилавата постеля, получена от стотици и хиляди минзухарени листенца.
Както сме го замислили, по обяд се озоваваме в уютното доспатско заведение „Тихия кът”, което се намира на „градското” разклонение на яз. „Доспат”. Посреща ни „домакинът” – шарена котка, която позира за няколко ефектни снимки /не защото има огромно желание, а просто си мързелува на воля/. Специалитетът на заведението – увита във фолио изпечена пъстърва с кашкавал и настъргани орехи, грабва вниманието ни. Пийваме „Алтай”. По-възрастните може да си спомнят, че подобна напитка – имитираща вкуса и цвета на кока-кола, се пуска в НРБ в началото на 70-те години на миналия век…
Идва ред и на Буйновското ждрело, което със своите 10 км е най-дългото в България. Потъваме в страхотни гледки на извисяващи се нависоко скали, прорязани от Буйновска река. Мястото, където пък скалите почти се допират над пътя, е наречено от местното население Вълчия скок. Жителите на съседното село Ягодина разказват, че на това място зимно време прескачат изгладнелите вълчи глутници, за да нападат кошарите им.
В края на ждрелото се намира Ягодинската пещера. Обличаме си якетата /постоянната температура в пещерата е 6 градуса/ и след половин час чакане се включваме в поредната група туристи, които ще открият вътре безброй сталактити, сталагмити и сталактони /висящи от тавана, наслоени от пода и слети калцитни образувания/. Особено впечатление правят и скалните драперии /завеси/ и „леопардови кожи”. Ягодинската пещера е известна и като Перлата на пещерите в България, защото единствено тук може да се видят пещерни перли. Нашият гид ни показа и вътрешни оформления, които приличат на Дядо Коледа, Снежанка и седемте джуджета, Богородица с Младенеца… Още на входа пък ни посрещна „Ритуалната зала”, в която са се състояли десетки сватби. Близо до нея има и елха, която се сменя веднъж на 4 години, а край нея ежегодно спелеолози честват Нова година.

Отвън ни чака Георги, с когото предварително сме се уговорили, че искаме да отидем на панорамната площадка над Буйновското ждрело „Орлово око”. С мощен джип водачът умело ни „лашка” по черния път, за да стигнем до намиращата се на повече от 1500 м н. в. площадка. Атракцията е изградена през 2009 г. от местното туристическо дружество, а средствата са събрани от входните такси за Ягодинската пещера. При ясно време оттук се виждат дори Рила и Пирин, но ние нямахме този късмет.
За съжаление, вече се свечерява и минавайки през Триградското ждрело, няма как да посетим пещерата Дяволското гърло. Зърваме, макар и отвън, Музея на мечката в началото на с. Триград. На път към Смолян, където ще нощуваме, минаваме през Широка лъка и Стойките – чудни села с къщи като етнографски музеи и с изключителен дух и атмосфера на българщина. В Широка лъка се намира национално училище за фолклорни изкуства, а тук е роден и екзарх Стефан I, чийто бюст-паметник се издига в центъра на селото. Той е изиграл важна роля за спасяването на българските евреи в смутните години на Втората световна война. Затова при откриването на паметника през 2003 г. тогавашният израелски посланик в България Емануил Зисман в прочувствено слово заявява: „Ако хуманизмът беше критерий, България трябваше да приема Европа, а не обратното”.

х х х

Смолян е най-малкият областен център в България с население от около 30 хил. души. За сметка на това обаче е един от най-дългите градове в страната – вие се като змия по котловината на Черна река и от изток на запад продължава над 20 км! За това си има и логично обяснение – градът е образуван на 18 юни 1960 г. чрез сливането на трите съседни селища Смолян, Райково и Устово.
Ясното смолянско утро ни дава възможност, пътувайки към Агушевите конаци в село Могилица, да се любуваме на страхотни гледки. Караме бавно не само заради осеяния със завои път, но и за да имаме възможността да си отворим сетивата и да попием заобикалящите ни чудни гледки. В тези мигове разбирам, че родопските одеяла, с които се завивам през зимата, имат свое превъплъщение и апотеоз в природата и наименованието им е взето именно от дълбините на посещаваните от нас местностти.
Не след дълго пристигаме в Могилица. В центъра ни „посреща” голяма дървена лъжица. Срещу нея са и Агушевите конаци – най-големият запазен феодален ансамбъл в Родопите, архитектурен и художествен паметник от национално значение. Тук удряма „греда“ – портата е заключена. Стопаните обаче са предприемчиви и са оставили телефонен номер за връзка. След има-няма 5 минути чаровно и изключително любезно и търпеливо младо момиче ни въвежда в дверите на късносредновековното жилище. Поради внушителния си вид /изграден е върху 4 дка площ/ конакът е сравняван с феодален замък без аналог на Балканския полуостров. Изграден е в началото на 19 век за Салих ага и тримата му синове. Постройките са съградени така, че да образуват три самостоятелни двора, изолирани един от друг с вътрешни зидове. Всички сгради в конака имат общо 221 прозореца, 86 врати и 24 комина! В края на 20 век е реставриран и превърнат в етнографски музей.
След реституцията през 2001 г. Агушевите конаци са върнати на наследниците на Салих ага и в момента има само една стая с автентична покъщнина. За библиотекаря в групата – Нели, естествено голям интерес предизвиква фактът, че тук е била една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на 19-и и началото на 20 в. /съдържала е около 400 тома книги, ръкописи, документи/. Любезната екскурзоводка ни информира, че по-голямата част от нея се съхранява в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.

Друг любопитен факт за конака е, че тук е сниман филмът „Време разделно“ по разтърсващия роман на Антон Дончев /чието списване отнема на автора „цели“ 45 дни/. Впечатление правят и резбованите тавани, „дупката“ за складиране на млечни продукти, наличието на баня във всяка стая, уникалната гледка от външните прозорци. Именно докато се любувахме на родопските красоти през прозореците, забелязахме и характерните покриви на местните къщи.
Поради сгъстената ни програма – все пак искаме да се докоснем до колкото се може повече перли от родопската огърлица, потегляме без почивка към пещерата Ухловица. До входа й се достига по стръмен участък, който завършва с близо 200 стълби. Усилията, които трима от групата полагаме, си заслужават – горе, над нервите, неприятностите и сивото всекидневие, усещаш неописуеми емоции. Точно над входа на пещерата пък е изграден кът за отмора с маси и пейки, откъдето погледът ни се рее като волна птичка и рикошира я във вековните борове, я в някой заел притихнала и добронамерена овална поза величествен хълм на стотици метри от нас, я в някой електриково зелен гущер или пък в горното течение на река Арда… Пренасяме се с поглед и на отсрещния баир, където е „кацнало“ село Ухловица. На нас ни изглежда като недостижима махала, но успяваме да различим превозни средства. Чудим се и се маем как оцеляват хората в това малко и откъснато сякаш от забързания модерен живот населено място особено през зимата…
Името на пещерата произлиза от думата „улулица“ – вид сова, която вероятно е живяла в района. Местното наречие за този вид сови обаче било ухловица. Пещерата се намира на 1040 м н. в. и е една от най-старите в Родопите – на повече от 3.5 млн. години. Тук намират убежище 8 вида прилепи, като ние също успяваме да зърнем един висящ бозайник /събратята се били събудили отдавна и се укрили в неблагоустроени части на пещерата/. Шегувам се, че ще се събуди, когато ЦСКА вкара гол /футболният гранд не бе успявал да порази вратата на противниковите отбори в цели 10 мача. Малко след нашата екскурзия обаче Тони Силва успя да улучи вратата на „Ботев“-Пловдив при загубата с 2:3 и най-вероятно нашият „приятел“ се е почувствал свободен да отлети и да намери щастието си…/.
Това, което прави обаче „Ухловица“ толкова впечатляваща, са не сталактитите и сталагмитите, а дендритите /коралити/, които те „пренасят“ на морското дъно. Благоустроената част от пещерата пък завършва със снежно бял варовиков водопад и четири синтрови езера, които в момента на посещението ни са пълни с вода.
Времето вече напредва заплашително и ние се впускаме да търсим обеден пристан. Намираме го в механа „Смилена“ в столицата на боба – не Радуил, който е доста далеч оттук, а Смилян. Много добре поддържано заведение с мини езерце /гъмжащо от риби и тук-таме с водни лилии/, бунар, къщички, детски кът, лятна веранда, типично кръчмарско /в най-хубавия смисъл на тази изконна българска дума/ обзавеждане, люлки, зеленина… и, разбира се, мързелуващ угоен котарак.
Докато чакаме бобената чорба, трахана /боб, царевица, телешко месо/, пататника със сирене и месо и цеденото кисело мляко с диви плодове, ни хрумва щура идея. Впечатлени от радиовълните, които бълват една подир друга български народни песни, решаваме да тропнем хоро на верандата! Ах, каква наслада за тялото и душата… Да, ние сме българи, идентифицираме се и се чувстваме горди от това! Десетина минути от телата ни избива родолюбива пот. Бързо след това връщаме изгубените калории с апетитните местни ястия.
…По стара колкото мен традиция спирам да снимам стадиона на „Родопа“ /Смолян/ – зарекъл съм се да фотографирам всяко подобно съоръжение, до което се добера. В централната част на града снимаме и втория най-голям храм в България – „Св. Висарион Смоленски“, чиято архитектура е пречупена през съвременното виждане на местните специалисти Антон Тодоров и Николай Бечев. Един от най-модерните храмове на Балканите е осветен на 2 юни 2006 г. Напускаме Смолян с вътрешна нагласа и убеждение, че ще се върнем тук и ще отдадем заслужено по-голямо внимание на този най-голям родопски град.
…Следващата спирка по краткия като времетраене, но дълъг на забележителности и изживявания списък, са Чудните мостове. Всъщност те се оказват два. Нямам обаче никаква възможност да се разочаровам, тъй като височината на едната арка на по-големия мост е… 45 метра и изглежда наистина внушително. Тук Дани отново се намесва и макар за първи път да посещава тази единица от 100-те национални туристически обекта ни разяснява, че мостовете са се образували от ерозионната дейност на пълноводната в миналото река Еркюприя, която е преобразувала пукнатините в мраморите в дълбока водна пещера, чийто таван с течение на времето изтънява на места и се срутва.

…По пътя към следващата ни спирка, този път религиозна – Бачковския манастир, спираме на няколко места и снимаме изкусно сътворени паметници. Един от тях, на пътя Смолян – Пловдив, точно при разклона за Чудните мостове, се оказва скулптурна композиция под надслов „Гостоприемството на Родопа планина“. Символизира многовековните традиции, бит и култура на родопчаните и изобразява гайдар и родопчанка с пита мед, застанали пред отворена над 4-метрова порта на фона на величествената планина. На портата е изписано и заглавието на химна на Родопите – „Бела съм, бела, юначе“. Малко преди това попадаме на бял надпис на зелени дървени щори на остаряла построика, който гласи: „Хубавото вино се изпива, младата жена остарява, а гората си остава вечно зелена. Б. Сливов“…

Пътьом си купуваме великолепен мед от мурсалски чай и подминаваме курортите Пампорово и Чепеларе.
…Ето ни вече пред огромната порта на калдъръмения път след отбивката за Бачковския манастир. Пред главната порта на манастира ни посреща вековен защитен чинар. Влизаме в главната черква, където са гробовете на екзарх Стефан /1878-1957 г./ и патриарх Кирил /1901-1971 г./. На входа пък впечатление ни правят изкусните дърворезби на големите врати. Вътре палим свещички и целуваме чудотворната икона „Света Богородица“. Вярва се, че обкованата в сребърна ризница икона помага на болните и бездетните.
Ние, самоковци, имаме неразривна връзка със светата обител. Една от черквите – „Св. Никола”, впечатлява със стенописите си от 1840 г., дело на Захарий Зограф, който изписва вътрешността и открития притвор на храма. Любопитното е, че в обширното изображение на Страшния съд той изписва сред грешниците образи на някои от тогавашните пловдивски богаташи.
Посетилият Бачково скоро след завършването на стенописите възрожденски просветен деец и учител Никола Тонджоров, също самоковец, съобщава в писмо до Неофит Рилски (20 май 1843 г.) за видените там „зографии Захариеви, на които се сърдят филибелии, защо е неколцина изобразил у вечна мука, сос такия дрехи, каквито носят и мъжете и жените…“ /Василиев, А., „Български възрожденски майстори”, С., 1965, 341/. В горния ъгъл на фасадната стена на църквата Захарий Зограф е нарисувал и свой автопортрет, надписан „изобрази ся рукою моею“ „Захарий х. Зограф болгарин“ /Василиев, А., „Ктиторски портрети”, С., 1960, 137-139/.
…Изпълнени с емоции и адреналин и изпратени от последните многоцветни отблясъци на слънчевия залез подминаваме неусетно Асеновград, Пловдив, Пазарджик, Белово, Костенец, Долна баня и Гуцал. Сякаш буца е заседнала в гърлата ни и през по-голямата част от пътуването мълчим. В знак на преклонение. Към видяното и усетеното. Към България. Към събралата всичко в шепите си – природа, култура, история и настояще наша изтормозена Родина. Към един, въпреки всичко, устойчив народ, свързващ с невидима ниша Крумовите закони с посланията на кмета на Панагюрище Никола Белишки, който по повод 139-ата годишнина от Априлското въстание изрази гласно мислите на истинските корави българи-родолюбци: „Всеки опит за подмяна на историческите факти, всички понятия като съвместно съществуване и владичество са опит за поругаване паметта на нашите деди и обида на потомците! Не може и не бива историята да бъде заложник на политиката! Всички опити да бъде пренаписана тя, всички опити да бъдат подменени факти и събития носят клеймото на национално предателство!” Нашият народ може да се огъва, но не поддава нито крачка назад, позволява да бъде очернян, но след това се издига като птицата феникс от пепелта с постиженията например на българските математици. Един от тях – пловдивчанинът Петър Гайдаров, спечели със своя необикновен проект първо място на европейски конкурс през миналата година във Варшава. Новото българско лице на световния математически елит изследва хипотеза, свързана с полиноми /признавам си, че за първи път чух тази дума покрай надарения ни сънародник/ и получава покана за участие във връчването на миналогодишните Нобелови награди и за среща с лауреатите. Зрелостникът взима парична премия от 5000 евро и право за участие в Стокхолмския младежки научен семинар.
Примери има много, но нека не се изкарваме по-по-най от всички народности по света. Моето лично послание е да ценим и уважаваме корените си, да обичаме семействата си и да не забравяме никога саможертвата на нашите предци, заради които сме живи и имаме възможността да се наслаждаваме на толкова разностранна, всеобхватна и мултикултурна страна.
Благодаря ви, Иво, Албена, Дани и Нели, че споделихме заедно вълнуващите мигове в сърцето на неповторимата Родопа планина. Очаквам с нетърпение следващите родни дестинации, които да преоткрием заедно. А като си правя експеримент, откривам, че където и да попадне показалецът ми, докато соча със затворени очи картата на България, има какво да се види и преживее!

Делян Василев