Едно „българче”

Нещата от живота

Случайно в душния следобед дочух детски гласчета навън. Проточих шия от прозореца на втория етаж на училищната сграда и в сянката й видях три момичета на около 10-12 години. Колелата, с които бяха, стояха подпрени в специалната стойка, а около тях тичаха две кучета – едното черно, от някаква по-специална порода, с дълги къдрави косми, големи клепнали уши и чипо носле, а другото куче беше чиста “улична превъзходна” порода. Децата бяха поседнали на хлад върху училищните стълби.
Вроденото ми любопитство не издържа и аз се обадих от прозореца на втория етаж на училището. Тембърът ми беше най-приятелски настроен:
– Здравейте! Опасно е да се седи на студен камък, особено когато човек е уморен…
Децата се спогледаха учудени, докато открият с поглед откъде се обаждам.
– Добре ни е тука в тая жега. Не е опасно – най-малкото момиче отсече категорично.
Не знам откъде ми дойде наум баснята за камъка и змията, която се криела под него и искала да ухапе седналия върху камъка човек. Набързо я разказах.
Децата се разсмяха и така неусетно се сприятелихме. После си казаха имената без никой да ги попита – Валя, Ина и Яна. Поясниха, че са на гости на бабите си тука, в нашето градче. Първите две бяха от София. Особено горда при това импровизирано представяне беше Яна.
– Аз съм Яна, гъркиня съм. Моята майка е българка от Самоков, а баста ми е грък. Куцетата са мои. Доведох ги от Гърция. Церното се казва Аполон, другото, сареното, е Зорба.
– Яна, как е училището в Гърция – продължих с досадните си въпроси аз. – Учи ли се там много? Какви предмети учите?
– Мене ме уци дедо поп. Уци ме гръцки, история, география, народни танци и математика.
– А знае ли дедо поп математиката, таблицата за умножение? – заинтригуван, я попитах.
– Знае – гордо отсече Яна. – Знае дазе и делението с опаска.
Другите две момичета слушаха завистливо нашия разговор. Не издържах и я попитах:
– А защо казваш, че си гъркиня? Майка ти е българка – почна да ми става все по-интересно и интересно.
– Знам да говоря гръцки – аргументирано ми отговори момичето, дошло от съседна Гърция.
В това време двете кучета, явно природно интелигентни, старателно успяха да препикаят всички храсти и цветя пред училищния вход на масивната сграда. Онемях. Не знам как изведнъж ми дойде да задам тежкия си въпрос:
– А стихотворението „ Аз съм българче” знаеш ли го?
– Не го знам. Аз съм гъркиня – искаше да приключи момичето.
След като отдъхнаха, трите деца яхнаха отново колелата. Нашата Яна подвикна на шареното куче:
– Елате, Зорба! – на гръцки значеше „Хайде, Зорба!”. Кучето я разбра и последва. Аз се провикнах от прозореца:
– Да кажеш на майка ти да те научи на „Аз съм българче”!
– Добре, господине.
Последва едно „Цао”, на което отговорих с „Чао”. Загледан в децата с колелата, не разбрах как те неусетно изчезнаха с двете гръцки кучета. Останах самотен и замислен на прозореца на празната училищна сграда.