Заветите на поета-родолюбец

130 години от рождението на Иван Йончев

130 години от рождението на Иван Йончев

Поетът Иван Йончев и сега е сравнително малко известен. Това е незаслужено, тъй като творчеството му се отличава с голямо вдъхновение и с изключително родолюбие. Достатъчно е да споменем „Един завет” /”Заветът на дедите”/, „И бих желал орел да бъда аз…”, „Какво са, о, татко, в небето звездите”, за да се гордеем, че този скромен наш съгражданин е записал със златни букви името си в историята на българската литература. Иван Йончев е роден на 3 април 1884 г. в Самоков. Майка му Марица е сираче, отгледано от чичо си. Баща му Петър е предприемач. Детството на талантливото момче преминава в Самоков. През 1895 г. семейството се премества в София, но бащата фалира, скоро след това умира и семейството започва да живее в мизерия. Иван е любимец на учителите си, но поради финансов недоимък и крехка физика не успява да завърши гимназия.
Започва да пише още като ученик. Едва 14-годишен, издава пиесата-поема „Слепец”. Дружи с Димчо Дебелянов и Николай Райнов, с художника Константин Щъркелов и с оперния певец Стефан Македонски. Следва певческо изкуство в Загреб и дори играе на тамошна сцена. През 1907 г., при откриването на Народния театър, участва в освиркването на княз Фердинанд и затова е арестуван.
Работи като писар, сътрудник на редакции, ръководи ученически литературен кръжок.
Балканските войни променят и живота, и поезията му. По това време Йончев написва прочутите си стихотворения, превърнали се в песни. Ранен на фронта, той се връща в София и през 1915 г. издава книжката си „За Родината”, в която е публикувано и стихотворението „Един завет”, превърнало се в марш на Българската армия.
Иван Йончев умира от туберкулоза в Бояна край София на 26 май 1918 г., едва 34-годишен. Изпратен е с военни почести, като надгробно слово произнася Стилиян Чилингиров. По предложение на самия Иван Вазов улицата, на която е живял младият поет в Бояна, е наречена на неговото име.
Иван Йончев е автор и на стихосбирките „Есенни листа”, „Родни песни”, „Цветя” и др.

Заветът на дедите

Един завет оставили са нам дедите –
велик завет, написан с кървав меч:
– „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!…”

И тоз завет на миналото грял е в дните
кат дивен фар, и вожд той бил е драг
на всички тез, кои загинаха в борбите
за род, за родна чест, презрели суетите
на грешний свят, презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме днес войските
събира пак? И не ли тоз свещен
завет на всички тям съгрява им душите
и вика ги в борба неравна със вразите
без жал да мрат за бащин край рожден?…

Един завет оставили са нам дедите –
велик завет, написан с кървав меч:
– „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!…”

– – – – – – – – – – – – –

Какво са…

– Какво са, о, татко, в небето звездите,
що греят тъй дивно на модрия свод?
– На мъртвите те са, о, сине, очите –
на всички, умрели за своя народ.

– Какво са, о, татко, в полето цветята,
що никнат тъй нежно под летния зной?
– На мъртвите те са, о, сине, сърцата –
на всички, които умират във бой.

– Зафирите, татко, какво са – лъките,
що лъхват тъй чудно и милват весден?
– На мъртвите те са, о, сине, душите,
бродящи да найдат дома си рожден.

– А слънцето, татко, какво е тогава,
туй слънце, що грее над родния кът?
– То, сине невръстен, онази е слава,
що всеки безсмъртен оставя след смърт…

х х х

И бих желал орел да бъда аз…
О, Боже, да бях орел,
орлица бих залюбил, и тогаз
как сретно бих живял…

На връх скалист, унесен вечно в блен,
гнездо бих свил. От яркий небосклон
лъчи откраднал бих – сам лъч роден –
издигнал бих на мойта мила трон.

И литнал бих – кат вихър отлетял –
към юг честит. От палма и от нар
венец бих свил и бих го, бих го дал
орлици в дар.

А в късна нощ – вълшебници звезди
кога блестят, кога Балкана пей –
прегръщал бих я лудо до гърди…
Ей, бурна младост, тъй ми се живей!

– – – – – – – – – – – – –

Родина

Широк е божи свят – земята неизбродна…
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
Къде не скитах аз?… Но никъде подобна
на тебе не видях…

На миналото дните редят се ден след ден…
Аз спомням си – кога дете незлобно бях,
как с връстници другари по твоя Лаг зелен,
разтлал се край водите на Искъра студен
по цели дни играх.

И привечер, когато над девствения Лаг
допява чучулига, унесена във блян,
и вили се загонят по стихналия бряг, –
аз спомням си как мама на бащиния праг
очакваше тя мен.

И ясно в паметта ми, запазени до днес,
очите премалели на татка виждам аз,
кога с игла в ръката под сенчестия брест –
до къщната ограда – изкарваше със чест
и с мъка хляб за нас…

От детството безгрижно, дори до днешен ден,
какви ли не картини пленяват моя взор!
На Рила замечтана ей върха замъглен,
под него езерата, по-хубави от блен,
зад тях гори от бор…

Широк е божи свят – земята неизбродна…
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
къде не скитах аз?… Но никъде подобна
на тебе не видях!

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*