За „Звънът на камбаните”

Литературен поглед

В края на миналата година излезе от печат романът на Васил Лазаров „Звънът на камбаните”. Книгата беше представена в София, в НДК, клуб „Перото”, при подобаващ интерес. В Самоков обаче – не! И някакси всичко отмина съвсем незабелязано. Бих казал обидно незабелезяно. Защото романът заслужава истинско внимание. Не затова, че авторът Васил Лазаров бе инициатор и пръв председател на Сдружението на писателите в Самоков, а защото има своите достойнства.
Всъщност „Звънът на камбаните” е трети роман на В. Лазаров след „Крайъгълен камък” и „Парадоксът на любовта”. А авторът е писал и в други жанрове.
Към съвременната българска литература след демократичните промени имам трудно преодолим скептицизъм, съвсем обективно обоснован. Но това е друга тема. Точно заради това обаче някакси зачетох новия роман на Васил Лазаров с известно недоверие. Моля да ме извини.
И съвсем честно – бързо ме завладя! С интересния сюжет, с динамиката на развитието му, с появата на интересните герои.
Действието обхваща един от най-сложните и драматични периоди в европейската и българската история – периодът между двете световни войни. Тогава от една страна хората са се отърсили от колосална трагедия, уж се съвземат, но подсъзнателно усещат как всичко кипи в предусещане за нещо още по-трагично, което ще промени света тотално.
Но и в този междинен период живеят хора със своите страсти, надежди и борба за ежедневно оцеляване.
Като че ли целият сюжет се върти около съдбата на кожарската фабрика, чийто собственик фалира, но синът му Стоил непоколебимо е решил да върне предишната й слава. И то с доста изпитани средства. Успява да се ожени за дъщерята на известния индустриалец Вилянов – Първан Вилянов. Това обаче усложнява нещата, защото Първан Вилянов има и двама синове – Благовест и Людмил. Стоил обаче с не малка хитрост поема цялото ръководство на фабриката след смъртта на П. Вилянов.
Людмил – по-големият син на П. Вилянов, е най-романтичният, интелигентен, човечен и добронамерен герой в романа. Завършил завидно образование в чужбина, той е носител и на други, по-възвишени идеи, морал, характер, в сравнение със специфичните балкански характери, излъчващи недоверие.
Не случайно именно той е поканен от цар Борис ІІІ за среща и обсъждане на конкретни идеи за бъдещето на България в този сложен барутоопасен период.
Другият брат е коренна противоположност на първия. Благовест е бохем. Посещава редовно отбраното общество в Юнион клуб с веселите компании и любовните авантюри.
Тук може би е място да кажа какъв е всъщност романът „Звънът на камбаните”. Определено може да се потвърди, че е исторически. Както цар Борис, така и доста други личности от този период са действителни. За другите герои авторът сигурно е имал определени прототипи, които ако не действителни, са напълно правдоподобни.
За мен най-трогателен образ е този на Катерина. Съдбата й е почти като от приказка. Млада, красива, одухотворена, интелигентна… По ред случайни стечения на съдбата тя, със съответен договор, ражда дете на германец, чиято жена не е в състояние да роди. Това обаче тотално променя живота й. Защото след тази „процедура” Катерина обиква истински, по най-майчински начин, своята рожба, която обаче няма право да вижда.
Такава съдба поне в българската литература не съм срещал.
В романа различните герои изповядват, съвсем естествено, различни политически възгледи. Едни са анархисти, други – комунисти, а Огнян например е анархокомунист. Между двете идеологии няма особена разлика. И двете отричат съществуващия ред. Но във вижданията си за бъдещето все пак се различават.
Не е случайно, че именно активисти от тези среди са героите в смела, но и безразсъдна афера в Пловдив. А чрез Огнян, който е в основата на „играта”, най-страшният полицай за онова време – Гешев, се надява да разкрие и да разплете мрежите на конспираторите.
Преди това двама млади мъже, търсещи работа, са назначени в кожарската фабрика. Боян и Филко успяват да изпълнят поставената им задача – подпалват в духовен смисъл, но и физически – фабриката. Те са убедени, че не само тази фабрика, а и целият свят е за сриване, защото в него трудовият човек е смачкан. Борбата ще бъде неравна, поучава Боян, човек много мачкан и непроницаем по време на „играта”. Човек, който може да бъде разбран едва когато изиграе докрай ролта си.

Така твърди В. Лазаров, описвайки този фанатизиран тип от периода на жестокото противопоставяне.
През цялото време, докато четях /а трябва да призная, че често се връщах да препрочета някои страници/, се сещах за романа „Тютюн” на Димитър Димов. Не бих искал да правя паралел между двете колосални, епохални произведения. Още повече – да ги сравнявам. Общото между тях е само сложната динамична епоха. И човешките съдби, оказали се между двата свята.
И ако в „Тютюн” сюжетът свършва с победата на Девети септември, то в „Звънът на камбаните” нещата не са толкова романтични.
След победата героите показват истинската си същност. Настъпва т. нар. следреволюционен терор. Следреволюционен ад! Арести, разстрели, изтезания, отвличания…
Клаус, германец, останал жив след войната, приятел на Кристоф, бащата на детето на Катерина – Батист, който живо се интересувал от родната си майка, идва в България да открие Катерина. Кристоф, изпратен на Източния фронт, е загинал.
Изключително трудно, преминавайки през много опасности и перипетии, Клаус успял да открие познатия отпреди войната художник Тръмпов, който тогава рисувал плакат: „Да живее нерушимата дружба с братския Съветски съюз!”
Уплашен, Тръмпов уж не го познал. Но по-късно, в две пробни на облекла в ЦУМ, на въпроса как да намери Катерина, едва прошепнал, за да не чуе някой друг: „Тя не е сред живите…”
Когато Клаус и Батист, натъжен до сълзи за родната си майка, излезли навън, символично сякаш завалял дъжд.
Зазвънели и камбаните на „Александър Невски”. Ознаменували Разпети петък. Но техният звън – радостен и скръбен, като живота и истината, не вълнувал никого. Въпреки това камбанните звуци се леели в красиви вълни, както е било и ще бъде винаги…
Точно с тези мисли завършва романът на Васил Лазаров „Звънът на камбаните”. А в тях е събрана цялата надежда за живот, въпреки жестоките изпитания. Колко много символика!
Споделих в началото, че съм скептичен по отношение на съвременната българска лителатура. Но има и изключения като „Звънът на камбаните” на Васл Лазаров. Без преувеличение.
Умелото боравене с историческите факти, динамичната и трагична съдба на героите определят романа освен като исторически, и като психологически, приключенски и дори любовен. Най-искрено го препоръчвам на всеки любител на стойностната литература.  

Христо Христов

П. С. И още едно подсещане за Тютюн” /без, разбира се, повтарям, да сравнявам качествата на двете произведения/ – ако „Звънът на камбаните” бе написан доста преди Промените, или нямаше да бъде допуснат за печат, или авторът щеше да бъде принуден изцяло да преработи сюжета. Но по-вероятно би бло първото. Сега това е само критическо хрумване. Живеем в друга епоха.