За „Светилник“ и светлината в душата – в памет на Стойчо Караиванов

Познавам Стойчо Караиванов отдавна. Не толкова добре, но все пак. Та може ли човек да познава друг толкова добре!? Нали човекът в своята същност е непознаваем…
Стойчо бе обикновен като много други, но и необикновен, различен от много други.
Беше шофьор. Караше някога автобус. Бил съм на екскурзия с неговия автобус. Май от тогава са първите ми впечатления. Той умееше да общува с хората. Беше веселяк. Пускаше остроумни шеги, закачки. Обясняваше някои неща по пътя. И все между другото рецитираше стихове. Интересни, забавни, но и сериозни. Негови! Поет!…
Години наред бе един от най-редовните участници в литературния клуб към читалището, а по-късно стана член на Сдружението на писателите в Самоков. През годините от време навреме публикуваше свои стихове в местната преса. Сигурно, като всеки поет, е мечтаел да издаде и своя стихосбирка.
Накрая и това стана с подкрепата на Общината по идея на сдружението.
На бял свят се появи мечтаният „Светилник“ на Стойчо Караиванов. За да бъдат избрани най-добрите Стойчо представи огромен брой стихове, които биха били достатъчни за поне три стихосбирки. За „Светилник“ бяха предвидени да светят около четиридесет стихотворения, подредени в няколко раздела: „Злободневие“, „Роден край“ и „Интимни“.
Последните тридесетина години промениха коренно светоусещането на повечето хора. Станахме по-язвителни, саркастични, критични, недоверчиви… А съвсем друго мислехме в началото на този безкраен преход.
Естествено, промени се и Стойчо. Не случайно първият дял от стихосбирката му е озаглавен „Злободневие“. Той съдържа и най-много стихове. Авторът страда във времето, в което живеем. Дори само заглавията на творбите са достатъчно красноречиви: „Прокопсия“, „Плаче гората“, „Улица задънена“, „Великото бездушие“, „Тежкото бреме“, „Черни мисли“, „Прокоба“, „Без надежда“…

„Завъртя се колелото на живота.
Завъртя се устремно, не спира,
само че в обратната посока,
обороти трудно то набира…“

– с болка констатира Стойчо Караиванов в „Колелото на живота“.
И той като много хора е очаквал от промените преди три десетилетия да донесат нещо по-добро. Уви! Не знам какви са били политическите му пристрастия, но човешките, творческите, заслужават искрено уважение.
Във втория дял на книгата – „Роден край“ са включени само две стихотворения: „Песен за Самоков“ и „Песен-приказка“. И двете наистина са замислени да бъдат реализирани като песни, с музика, с гласове за възхвала на родния край. Но още чакат своя звезден час…
В раздела „Интимни“ са намерили място девет трогателни по своята откровеност стихотворения, посветени на най-близките, обичани и уважавани от автора хора: „Шофьор е моят татко“, „На жена ми“, „Еликсир“, „Жената“, „Осемдесетгодишен“, „Малката кръчма“, „Бъди достоен“, „Обичам да пея“, „До екипа на Сърдечното“…
Не е важно дали стиховете на Стойчо Караиванов са съвършени по форма. Важни са съдържанието, духът на един истински вълнуващ се, страдащ човек – поет по душа и искрен родолюбец.
Преди няколко дни Стойчо Караиванов напусна този свят, но остави своя „Светилник“.
Мир на душата му!

Христо Христов