Иван Петров Йончев – идеалист, родолюбец, романтик | Вестник Приятел

Похвално слово за Иван Петров Йончев, родом от Самоков, за неговото поетично верую и за България

За болшинството от нас Иван Йончев вече цял век е това:
„Един завет оставили са нам дедите,
велик завет, написан с кървав меч –
Деца на родний край, пазете си земите
от подъл враг кат зениците на очите –
бранете ги от близо и далеч.”
Стихове, които са зов, емблема, заклинание за всеки истински българин.
Но има и друг Йончев, в „Към Месечко”:
„Не завиждам, че ти пее
всяка вечер славей песни,
редом с тебе, че сияят
цяла нощ звезди небесни.
Не завиждам, че неземен,
земна хубост не остави,
нито, Месечко, че тебе
не един поет те слави.
Но завиждам ти, че всяка
лятна нощ ти милваш нея –
мойта дружка, по която,
Месечко, аз луд лудея!…”
Който е слушал прочутата ария към Месеца от операта „Русалка” на Дворжак, веднага би свързал тези, излезли сякаш на един дъх думи, с музикалния полет към звездите на великия чешки композитор. Та нали нашият поет е учил оперно пеене в Загреб, който и тогава не е бил затънтена балканска провинция, а жадно е попивал блестящата култура на Виена, Будапеща и Прага. Ето и една от най-прочутите творби на Йончев, която напомня балада на Гьоте:
„ – Какво са, о, татко, в небето звездите,
що греят тъй дивно на модрия свод?
– На мъртвите те са, о, сине, очите
на всички умрели за своя народ.
– Какво са о, татко, в полето цветята,
що никнат тъй нежно под летния зной?
– На мъртвите те са, о, сине, сърцата
на всички, които умират във бой.
– Зефирите, татко, какво са – лъките,
що лъхват тъй чудно и милват весден?
– На мъртвите те са о, сине, душите,
бродящи да найдат дома си рожден.
– А слънцето, татко, какво е тогава,
туй слънце, що грее над родния кът?
– То, сине невръстен, онази е слава,
що всеки безсмъртен оставя след смърт.”
Говорим за един самоковски поет, останал завинаги в пантеона на българската поезия. А живеем във време, където всичко е антипоезия. Време на безродие и безпаметство, на дебеловратите и дебелокожите, на оскотяваща алчност и безмерен цинизъм, които превръщат обществото в огромен публичен дом, където всичко се продава и купува.
Какво би могъл да му противопостави един поет, болен, обречен, с празни джобове и дрехи, купени на битпазар? Нищо. Или всичко? И с най-дебелата пачка не може да се купи талантът, който създаде химна на българското воинство, разтърсващ завет към поколенията българи. Пачката не може да купи и любовта на онова момиче, което всяка вечер е идвало при умиращия поет и сее молило да й позволи да го види. „Но той – разказва майка му – не позволяваше. Само вечер, при осветена стая, поставяхме стълба отвън до прозореца и тя дълго го гледаше влюбено и плачеше.”
Ще кажете: „мелодрама от телесериал”. Нищо подобно. Сцена в Шекспиров дух, която се извисява до трагедия.
И колко долара струва любовта на Жулиета? Ако човек се вгледа във фотото, където е цялото семейство Йончеви, няма да забележи дежурните усмивки, а ще открие едно чувство за собствено достойнство и чисто българско достолепие. Там е и сестрата Невена, която също като сестрата на великия Чехов – Маша, ще се лиши от собствено семейство, за да помага на другите и особено на Иван.
В нашата градска галерия, за която мнозина самоковци даже не подозират, има един много впечатляващ портрет, на който художникът Д. Радойков е нарисувал своя брат, съвременник и може би връстник на Йончев. Европеец от главата до петите и с такава изисканост, финес и интелигентност, че би могъл да бъде възприет като руски или английски аристократ. И с едно усещане за скрита болка, зад която стои някаква тайна. На снимките си нашият поет излъчва същата одухотвореност, чувствителност, естетски вкус и разбира се, бохемски шик с небрежно поставената широкопола шапка и ефектно вързана връзка.
Често пишат за бохемството на Йончев. Но тези бохемски сбирки, където се е срещала част от елита на творческите среди, нямат нищо общо с пиянски надпивания и просташки изцепки. Те са преди всичко свобода на духа, разкрепостен и остроумен, един бунт срещу сивотата, глупостта и покварата на ежедневието.
Но усмивката на Ив. Йончев не е бохемска. Пред нас стои сложна, противоречива и преди всичко трагична личност. Талантлив, наречен „надежда на българската поезия”, толкова красив, че съседските момичета са тичало до прозорците да му се радват, певец, компаньон, невероятно щедра и чиста душа, толкова щедра, че е можел в буквалния смисъл на думата да свали дрехата от гърба си и да я даде на някой още по-беден и от него. Светът би трябвало да бъде негов и да се радват взаимно. Но една дълбока тъга, неизлечима меланхолия и тихото отчаяние на самотата са основни емоции в голяма част от неговото творчество:
„Вървя. Вълните на Искъра шумят тихо, приветно…Мене ме мъчи нещо, сякаш зове. Аз обръщам светнали очи назад. Напразно… Не чува се вече припева на вълните, не вижда се и върхът на нашия дом самотен… Вървя… сам съм, а непрогледен е лесът. Сам – и няма път… Къде?… Дърветата тъжно шумолят в тъмнината и сякаш с досада повтарят – къде?” Писано е от 24-годишен младеж.
Любовната лирика на Йончев поразява със своята чистота, целомъдрие, безкрайна нежност и деликатност. Но даже любовта, това красиво единение на душите, които се обичат, носи горчивия дъх на невъзможното щастие:
„На юг си ти, на север аз,
в очи ти черни плам блести.
А мен побива леден мраз
и леден вой над мен ехти.”
Като малък оазис са стиховете за радостта от взаимната любов, чисти и прости като народна песен:
„А в късна нощ – вълшебници звезди
кога блестят, кога Балкана пей –
прегръщал бих я лудо до гърди!
Ей, бурна младост, как ми се живей!”
И отново самота, страдание, излели се като въздишка:
„Дружка нежна ме забрави.
Пролет… и тъга остави…
Ех, цветята да откъсна – знам,
но кому ли, Боже, да ги дам?”
Странно е да съвместиш това кротко, но дълбоко страдание, с поведението на човек, който е образец на будна гражданска съвест и обществен темперамент. Та той е играл в Загреб ролята на Сатин от пиесата на Горки „На дъното” и от негово лице е произнасял прочутата реплика „Човек – това звучи гордо”. Ив. Йончев е сред най-дейните младежи, които освиркват Фердинанд. В ареста той се разболява и към крехкото му здраве заплашително пристъпва „жълтата гостенка”. Както сам заявява, иска да бъде „свободен като птица”. Тази сладка дума „свобода”, за която винаги се плаща скъпо. Неговата категорична съпротива срещу всяка човешка несправедливост го прави неудобен и нежелан навсякъде.
Милостивата смърт сякаш му дава отсрочка, за да напише най-силните си стихове. Започват войните – Балканска, Междусъюзническа, Световна с невероятен възторг от победите и дълбока покруса от пораженията. Поетът най-после е намерил себе си. Душата му се е сляла с душата на народа, той не е сам, той е част от Родината, смее се и се радва заедно с нея. Думата „Родина” не е абстракция, а живо тяло, чиито рани дълбоко кървят в емоционалния свят на поета:
„Попитах себе си: Защо ли
обичам таз страна, която
на мен отреди зли неволи
и в мен погуби всичко свято,
в която страдам и линея
ей тридесета веч година?
Неволно рекох: любя нея,
защото моя е Родина.”
Литературните сноби може да вдигат рамене пред някои несъвършенства на неговия стих, но той има едно безценно качество – всичко, излязло под неговото перо, е истина, избликнала от сърцето, подкупваща с дълбоката си искреност на голям хуманист.
Идва и часът, когато красивата ръка на Музата ще легне на неговото рамо и той ще напише своя „Завет на дедите”, с което влиза в сърцата на всички българи. И точно за него той получава най-големия хонорар през живота си:
„Пристигнах в София в отпуск, за да лекувам раните си. В кратките няколко дни посъбрах стиховете от войнишките джобове и ги дадох на един словослагател, приятел. За корицата използвахме хартия, останала от някакво канцеларско издание. Дори, за да заприлича на книга, написахме и „цена 70 ст.”, но аз я събрах в два куфара и я раздавах безплатно по пътя към фронта. Беше страшен глад, хората търсеха хляб, а не книги, но „Завета на дедите” се запя на песен. Когато случайно в Босилеград разбраха, че аз съм авторът на текста, взеха, че от благодарност ме нахраниха. Това бе единственият ми хонорар за тази книга.”
Има някаква особена духовна чистота у този човек, която сякаш идва от светлината на Възраждането. В патриотичните му произведения няма и помен от реваншизъм и мизантропия, любовната му лирика е далеч от изисканата еротика на Яворов или от мистиката на „Легенда за разблудната царкиня” на Дебелянов. Идеалист, родолюбец, романтик – тези думи най-ярко характеризират нашия поет и са достатъчно, за да влезе той във фалангата на убитите български поети от Ботев до Вапцаров.
В България умеят да убиват поети. Чрез жестоки унижения в борбата за хляб, чрез туберкулозата, самоубиват ги или направо ги разстрелват. А за кого умряха и те, и априлските въстаници, и опълченците, и българските войници и офицери? Заради скотовете, които превърнаха парите в култ и стъпкаха всички морални ценности? Заради тези ли, които весело бърборят по улици, кафенета и кръчми, когато вият сирените на Втори юни? Или за онзи храненик на държавата, който преди време се дереше с грозния си глас в центъра на града, бълвайки поток от най-вулгарни псувни срещу България и българската майка, за които така трепетно пише Ив. Йончев? Наоколо беше безмълвие…
Как да не си спомним финалните думи на изумителния роман на Емилиян Станев „Антихрист”: „Ето птица отлита. Къде летиш, птицо? Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро? Кой ви зове? Кой ви води? И накъде? Къде отиваш и ти, човече? Ако е казано в Евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?”
А ти, Българийо, накъде отиваш? Къде са духовните лидери, които да поведат днешните поругани българи към една национална идея, която да обедини всички? Все по-често се разнасят гласове за ново българско Възраждане. За него работят все повече хора, които въпреки неверието, подигравките и замълчаването, търсят дълбоките корени на нацията ни по тези земи, където, по думите на академик Лихачов, е люлката на най-ранната европейска култура. Зад тях е примерът и опората на толкова много духовни люде, градили през вековете най-доброто, най-стойностното и най-трайното в българската нация. Сред жалоните на тази редица винаги ще бъде и Иван Петров Йончев, родом от град Самоков, поет, човек, личност и Българин с главно „Б”.