Какъв живот!…

Нашата улица е къса – 400-500 м, с хубави за времето си къщи с малки дворове, с цветя и кучета. Улица от някогашен работнически квартал.
Къщи, които сега са с по един-двама стопани, без млади хора – младите са на гурбет по големите градове или по чужбина.
Животът ни е труден не само от натрупаните години, не само от недоимъка, но и от лошите „съседи” от един не чак толкова малък квартал. А живеехме мирно, в добросъседски отношения, вечер се събирахме на самоделните пейки, работехме в десетките самоковски заводи. Да – работехме и се уважавахме, заедно спокойно тръгвахме по нощните смени…
Кое ни раздели? Къде са добрите ни комшии? Защо в петък е откраднат акумулаторът на колата, а в неделя в същия дом е извършена нова кражба на вещи, струващи скъпо и толкова необходими! За да си ги възстановят, представяте ли си стопаните-пенсионери от какво трябва да се лишат!?…
Пак вървя по улицата и погледът ми се спира на дву- и триметрови дувари /сякаш са затворнически/, на разбити пейки в „градинката”, на изпочупени стъкла на къщи /разбира се, нарочно/. Не липсват купени къщи от цигани, които веднага изрязват плодните до вчера дръвчета – круши, ябълки, сливи…
Няма я полицейската кола да бди за спокойствието на улицата, на жителите, а поразиите се вършат обикновено във времето между 18 и 20 ч.
Не са редки случаите и когато токът спира. И тогава се озоваваш в такъв мрак, че се чувстваш като в дупка – среща те група, някой от която се изхрачва върху ти и чуваш какви ли не цветисти цинизми…
Това можеш да видиш и чуеш, да понесеш и почувстваш, докато за пет минути минеш по тази улица в един краен квартал на иначе прекрасния ни и обичан Самоков.

/Авторът пожела да остане анонимен/

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*