Как да ти простя, учителю?…

Скъпи учителю,
Вече не знам има ли те или те няма? Все едно – за мене ти си жив. И винаги ще бъдеш най-жив между живите. Много време мина, откакто ти за първи път хвана ръката ми и ме научи да пиша колелца, бастунчета и ченгелчета, а по-късно и целите букви.
Наред с писането, отделяше време да ме научиш на честност и доброта, защото само така можело да се живее достойно. Ти ми каза кой е Паисий, заради тебе обикнах хвърковата чета на Бенковски, разбрах за кого е изгорял на кладата Галилео Галилей, защо не е успял Наполеон…
Скъпи учителю, от тебе зная, че не е хубаво да се яде от чуждия хляб, а всеки сам да си го изкарва. Съветваше ме да стана добър специалист, за да съм полезен на ближните си. Научи ме да доказвам Питагоровата теорема, да обяснявам закона на Нютон, устройството на атома, тайната на размножението на живата материя.
Гледал съм те в очите, за да разбера как се става добър физик, добър химик, добър педагог, добър агроном… Постарах се да изпълня съвета ти и… веднага разбрах, че нещо много важно не си ми казал, учителю: как се става началник? Директор? Завеждащ отдел поне? Къде е това училище?… А на Петър, и на Иван, и на Христо от нашия клас, знаеш ги, нали, дето редовно преписваха домашните си от мене, сигурно някой им е казал, та бяха все началници, директори и „завеждащи”, а аз – техен подчинен.
Ето какво си сторил, скъпи учителю. Как да ти простя?