Колелото на живота

Елена Николова Христова от Долна баня, популярна като леля Ленче, често се споменава сред политическите и най-вече сред културните среди в града. Преди броени дни тя закръгли 90 години.
Девет десетилетия, през които колелото на живота как ли не я е въртяло. Само тя си знае, но попиташ ли я за това или онова, от сърце и с бистър ум започва да разказва.
Елена е по-малката от двете дъщери на семейството на Никола и Веселина Иванови. Баща й от младини се свързва с дружбени дейци, възприема земеделската идея и й служи до края на живота си. През 1920 г. постъпва на служба в Самоковското околийско управление. Назначен е за пристав в участъка в Долна баня, където се запознава със своята любима и създават семейство.
Тук той е един от организаторите на въоръжената съпротива срещу деветоюнските превратаджии през 1923 г. Никола повежда около 200 сдружени земеделци и комунисти от околните села към Самоков – да възстановят законната власт на земеделското правителство, оглавявано от Александър Стамболийски.
В околностите на града е посрещнат от въоръжени превратаджии със стрелба. Скоро след това Никола Христов емигрира в бивша Югославия.
Жена му Веселина – майка на три деца /най-голямото Мирчо на 5 годинки, а най-малкото – момиченце на 8 месеца/, веднага е арестувана, но благодарение на местни хора скоро след това е освободена. После заминава с двете си невръстни момиченца Йорданка и Елена при своя съпруг, който по това време е в Ниш. През 1924 г. се разболява и умира – тук я й погребват.
За да може да е в състояние да изпълнява отговорните си политемигрантски задължения Никола Христов изпраща по нелегален канал през границата с каруца, поставени в два дървени коша, като колетни пратки, в родното село Шипочан двете си дъщерички Йорданка и Елена, която няма й годинка.
През януари 1925 г. Никола Христов и Никола Тошев от Панчарево заедно с още двама свои другари-емигранти минават нелегално границата при Брезник. Укриват се в една колиба – нахранени и стоплени от домакина. Привидното гостоприемство понижава бдителността им и това е наказано.
Предадени са от сина на колибаря. От казармите в Брезник пристига група войници и започва неравна битка. Командирът Никола Христов – Червената брада и неговият сподвижник Никола Тошев разкъсват обръча, но след преследване са ранени и заловени. Подлагат ги на разпити и нечувани инквизиции, а след няколко дни ги подкарват към Кюстендил.
Последният им престой е в с. Полска Скакавица. На няколко километра след това, в района на с. Ръждавица /в м. Чоляви ниви, над ж. п. тунел № 9/ са разстреляни.
Почти 50 години този тунел пази тайната за злокобното убийство и лобното място! Едва през 1973 г., след двегодишно издирване, гробът е открит от Крум Маринков от Кюстендил – син на политемингрант.
Тленните останки на героите са извадени и погребани в родните им места.
… Болни и останали като по чудо живи двете невръстни момиченца – Йорданка и Елена, са лекувани и отгледани с много грижи и труд от баба Йорданка и дядо Христо.
След като завършват четвърто отделение в Шипочан, ги изпращат като слугинчета на заможни семейства в София. Елена работи последователно при адвокати, писатели, военни – българи, арменци, евреи. Преживява американските бомбардировки в столицата.
Заради работата си като чистачка в продължение на повече от две години в немска секретна печатница, след 1944 г. новата власт я вкарва в Централния затвор и я разследва в продължение на месец. Установяват, че не е враг на народа и я пускат на свобода.
Интересни са спомените й от това време. В затвора тя среща, както казва, много добри, човечни хора. Такива били преди всичко двете надзирателки – „кака Павлина” /чийто мъж и син са убити като партизани/ и „кака Матилда” /чийто съпруг също е убит като партизанин/.
Но имашло и лоши хора, които непрекъснато се хвалели как са предавали ятаци и партизани и как са вземали за това пари от финансовото министерство, оглавявано от бащата на бившия председател на парламента Стефан Савов…
Вече големи момичета, Елена и сестра й Йорданка решават да се завърнат в родния край. Елена започва работа първоначално във фабриката за лен, а по-късно като готвачка в Боровец. Тук се запознава със своя бъдещ съпруг през 1948 г., създават семейство и им се ражда дъщеричка.
Почти до пенсионирането си, та и след него леля Ленче е неизменно край готварската печка, край скарата, край огромните казани и тави. Сръчно върти черпака и приготвя какви ли не вкусотии за хората. Общият й трудов стаж е около 50 години.
През живота си тя е построила три къщи. Не случила с мъж, но пък сега, на тези години, се радва на внимание и уважение от своите комшии, съкварталци и съграждани.
Дългогодишен член е на местното читалище, редовен читател в библиотеката. Чет нямат книгите, които е прочела през живота си.
Между къщната работа намира време, макар вече и трудно, с два бастуна, да посети читалнята, да седне на нейното си място около голямата маса и да започне да прелиства пресата. Чете с часове – като дойде преди обяд, та чак до мръкване. Нали трябва да е в крак с времето и новините.
За празник или ей така, както си е решила, пък ще донесе да почерпи всички – я с плодове от своята градина, я с нещо сладичко, купено от близкия магазин.
Но за леля Ленче най-важният ден е понеделникът. Ще дойде малко по-рано, защото има доста страници от вестниците да прочете за станалите събития през двата почивни дни. И макар че има завършено само начално училище, днес тя перфектно говори руски и немски, а сега се е захванала да учи английски и италиански.
Често пописва статии за вестниците, включително критични материали.
Елена Николова Христова става член на БКП през далечната 1948 г. Сега продължава да служи на идеалите на БСП и казва, че никога няма да се откаже от любимата партия.
Радва се на две внучета и две правнучета.
Иначе в града е без близки и роднини. Но макар и болна, не унива, справя се сама с всички трудности.
Обича хората и винаги е гледала да помогне на всеки с каквото може. Много обича и животните, и цветята.
И винаги е добре облечена и изглежда елегантна.
Споделя, че ще доживее… 120 години.

Любомир Кузев
Снимки: авторът и архив