Майсторът-ножар Славчо Змияров: “Правил съм ножове за Симеон Сакскобургготски и Христо Стоичков”

Ножарят показва прецизно изработена хайдушка кама

– Г-н Змияров, на Атанасовден, като майстор-ножар, чествате професионалния си празник. Честито! Лесно ли се усвоява този занаят и как стана при вас? С какво започнахте?
– Благодаря. Роден съм на 13 септември 1952 г. в Самоков. От малък проявявам интерес към ножовете. Първите си ножове – от дърво, започнах да изработвам, когато бях дете на 4 години. Когато станах на 5-6 години, започнах да правя ножовете с метални остриета. Изрязвах ги от ламарина, изковавах ги от големи пирони, бетонно желязо и др.
Сега, връщайки се назад във времето, виждам, че това не е било просто детска игра – там са били явно моите заложби.
През 1969 г., вече 17-годишен, започнах работа като шлосер в Радиозавода. Изработвах щанци, матрици. Тук се запознах със свойствата, качествата и технологията на обработка на различните видове стомани.
Любовта към ножарството не ме напускаше. Идеята ми беше да направя нож, в който да покажа себе си – да е моя творба, а не копие на нещо, което ми е харесало. През 1976 г. направих първия нож с художествена изработка. Острието е със сложна гравюра, дръжката и ножницата са от орехово дърво, със сложна дърворезба и инкрустация. До ден днешен се възхищавам на прецизната изработка на този първи мой истински нож.
През 1979 г. напуснах завода, направих си работилница вкъщи и се посветих на ножарството.
– А после?
– Днес владея почти всички техники на старинното ножарство. Самоук съм. Никога не съм виждал майстор как работи, никога никой не ми е показвал и не ме е учил. Всичко съм постигнал сам. Ножовете, които изработвам, са лично мои творби и ги изработвам сам, от модела до края. Измислям модела, рисувам го и направо започвам работа. И най-важното – получава се така, както аз го искам. Това ме навява на мисълта, че ако наистина има прераждане, някога в предишен живот може би съм бил добър майстор…
– Какви ножове правите?
– Най-различни. Работя над 50 модела – ловни, старинни, туристически, сгъваеми… Всеки сам за себе си е произведение на изкуството. Правя по един нож от модел и той става уникат. Когато го продам, изработвам втори. Не правя обаче като другите ножари, които влизат в серия и вадят по сто еднакви ножа… При мен всичко е различно.
При това ножовете са функционални, не са сувенири. Преди всичко са ножове, но с красива изработка от неръждаема стомана, с прецизна закалка.
– Какви са клиентите ви?
– Работил съм за различни хора. Ето тази кама например съм я изработил специално за цар Симеон Сакскобургготски по поръчка. Моя творба си е, мой модел и си направих и за мен да имам. Това бе през 1992 г. – още нямаше дума царят да идва в България. Дойдоха хора, които се представиха, че са от Народното събрание и искаха да направят подарък за него.
За Христо Стоичков, чийто прякор е Камата, съм изработил именно кама. Беше през 2004 г. – поръчка от банката, която сега фалира.
Посланиците на Германия, Италия, Франция са идвали няколко пъти вкъщи за поръчки. Слави Бинев също има нож от мен. Доста хора притежават изработени от мен ножове. Това са предимно колекционери и ценители на ножарското изкуство. Взимат ножове и за подаръци на достойни хора. Едно е да подариш китайски нож за 5-10 лв. и съвсем друго – нож със сребърна украса, със седефи и т. н.

Сгъваем нож „Костура” – със сребърна инкрустация, гравюра и естествен новозеландски седеф

– Имате ли поръчки?
– Трудно е малко. Не малко, а доста. По изложби като ходя, повечето хора обикалят, само гледат и казват: “Майсторе, браво!”, “Е-е-е, жив и здрав да си, майсторе!”, “А бе, ти за тука ли си? Ти не си за в България, бе, майсторе!” Отговарям им, че знам, но тук са ми корените…
– Какво чувствате, когато изработвате ножовете? Всеки ден ли работите или само когато ви осени вдъхновението?
– Всеки ден! Просто аз не мога да застана така и да скучая. Много ми е интересно да гледам хората в кафенето и по кръчмите на по кафе или ракия. За мен това е загубено време. На мен ми доставя удоволствие да работя. И аз работя за удоволствие, не за пари. Разликата е, че когато се работи за пари, а повечето хора така работят, бързат да го претупат, за да вземат парите на клиента. А пък аз работя, за да се радвам на труда си. Докато работя, изпитвам удоволствие и с нетърпение очаквам да видя ножа в завършен вид. Никога не се срамувам от работата си, защото винаги е на възможно най-високото ниво и с открито чело си показвам изделията по изложения в България и чужбина, без да се срамувам, че някой може да се подиграе на работата, че е некачествено направено и пр.
– Колко време ви отнема изработването на едно изделие?
– В зависимост от изработката – между една седмица и три месеца.
– Трудна ли е раздялата с произведенията ви? Все пак всичко, което правите, е ръчна изработка и е истински уникат. Изискват се много усилия, фантазия, постоянство, търпение, за да сътворите тези произведения на изкуството…
– 50:50! Трудно е, защото знам колко труд съм вложил в ножа, вложил съм си сърцето в тази работа и съм го създал с желание и майсторлък. Но от друга страна се радвам, че ще отиде при човек, който ще му се радва и ще оцени труда ми.
Иначе наистина ножовете ми са произведения на изкуството и то на много високо ниво. Сравнявал съм ги с изработките по различни музеи. Когато ходех по екскурзии, докато другите хора от групата отидат в магазините да напазаруват, аз отивам в черквата и музея, защото там е съхранена българщината. Мен това ме интересува. Магазини има навсякъде, но това, което го има в музея, го няма никъде на друго място…
Ще ви разкажа една любопитна случка. Именно по времето, когато обикалях страната, за да видя какво са работили майсторите някога, посетих Националния етнографски музей. Това беше отдавна, може би около 1990 г. В музея нямаше нещо, което да ме трогне. Свързах се с отговорничката за оръжията и й обясних от какво се интересувам. Тя се зарадва, че има хора, които искат да усвоят такъв занаят.
Качи ме на тавана и ми отвори едни сандъци. Гледах, гледах, но го нямаше това, което ме трогва. Аз искам да видя царски изработки, а не това, което е правено серийно. Само един нож намерих – ханджар, евтина изработка, на средно ниво. Казах й, че единствено той ми харесва. А тя ми отговори, че не ме съветва да се захващам с него и на мен ми стана интересно да не би да има някакво заклинание. Отговори ми, че е много сложна изработката. Казах й, че правя много по-сложни и тя се учуди. Попита ме дали имам нещо да покажа и буквално се шашна, когато видя моите произведения: “Мислех, че такива хора отдавна са измрели и подобни майстори вече няма!…”
Попита дали може да ги покаже на колегите си изкуствоведи, които се занимават с други изкуства. Като сравняват моята изработка с това, което имат в музея и което е създадено преди 400-500 години и е намерено в мощехранителници, моето го поставят наравно с тези произведения, които са оценени на най-високо ниво. И аз сега, като гледам каква ми е чиста изработката, стигам до извода, че това е вярно.
– Неведнъж сте участвал в изложби, изложения, събори…
– През 1981 г. участвах в първото световно ловно изложение в България – “Експо 81” в Пловдив. Аз бях най-младият участник в изложението. Там за първи път се запознах със стари, утвърдени майстори-ножари от Задругата на майсторите на народни художествени занаяти. Когато извадихме творбите си за оценяване от комисия се оказа, че моите изработки са на най-високо ниво.
През 1992 г. участвах в международното изложение “Европартньорство” в Солун, Гърция, където се радвах на интереса и възхищението на хора от цяла Европа.
Участвал съм в различни изложения в страната и чужбина. През 2003 г. бях на световно изложение във Франкфурт на Майн, Германия. През 2006 г. – в Брюксел, Белгия, където България се представи пред Европейския съюз. През 2009 г. участвах в изложбата „Български занаяти” в Париж.

Арабски ханджар. В арабския свят съществува традиция като станат пълнолетни младежите, да им се подари такъв нож – знак, че стават мъже.

– Кои са най-силните ви преживявания, свързани с тези изяви?
– Ами то всяко едно изложение само за себе си е изживяване – срещаш различни хора. При мен спират повече творци и майстори, които гледат и се радват: “А бе, майсторе, и аз работя, но не на това ниво…” За мен това е едно удовлетворение, че това, което съм направил, се харесва от хората, че не съм си хвърлил труда напразно.
На едно изложение например дойде чужденец – пътешественик, който обикаля по цял свят и се интересува точно от занаяти. Това беше на международното занаятчийско изложение в “Етъра”. Каза ми: “Много страни и панаири съм обиколил, но за първи път виждам изработки на такова ниво!” За мен това е наистина голямо удовлетворение, още повече, че излиза от устата на човек, който е запознат с творчеството по света.
– Вие сте в някаква степен и художник…
– Ами през 1995 г. бях приет за член на творческия фонд на Съюза на българските художници. Там се влиза след одобрението на комисия и с три препоръки от видни художници. Комисията бе възхитена от моите изработки и специално заради мен откри профил “Художествена изработка на ножове”.
Едната от препоръките ми беше дадена от ректора на Художествената академия. Когато му казах, че съм самоук, не съм завършил нито академия, нито художествено училище, отговорът му беше: “Мен не ме интересува какво си завършил. Технологията се учи, техниката се усъвършенства, но това, което ти е дал Господ, никой не може да те научи, а за мен точно това е важно.”
В момента аз съм и председател на изпитната комисия по ножарство към Националната занаятчийска камара.
– Сигурно имате и доста награди?
– През юни 1998 г. на националното изложение “Произведено в България” спечелих първо място и бях удостоен с грамота, значка “Златен лъв” и флаг. Това е може би най-голямото ми признание, тъй като в изложението участваха 540 фирми!
Малко по-рано, на 28 май същата година, бях удостоен с почетния знак на Самоков за принос в областта на културата.
Също стойностна награда е номинацията ми за “Пазител на традициите” от Асоциацията за развитие на изкуствата и занаятите през 2012 и 2014 г.
Имам и грамоти – една камара…
– Занимавате се и с други изкуства, разкажете и за тях…
– Другият ми занаят е дърворезбата. Даже първият ми нож бе с дърворезбена украса. Започнах да се занимавам с дърворезба съвсем случайно.
Както си работехме на времето в завода, един от колегите намери смачкан вестник, разгъна го и съвсем артистично каза: “Я, интересна находка!” И ние, цялата бригада, се наредихме да видим от какво се трогна той толкова. В кратката статия пишеше за гръцки рибар, който хвърлил мрежа да лови риба, а хванал бронзова статуя, датирана от времето на Александър Македонски. По-надолу се описваше колко майсторски е изработена тя. Оттам ни тръгна разговорът с колегите: “Добре, де, а ние тук какво можем да направим? На единия ден направим нещо, на другия се счупи. Нашият занаят е такъв – една матрица работи по няколко часа и трябва да се ремонтира…”
После насочихме разговора вече за дърворезбата в Митрополитската черква, за старите майстори като Колю Фичето, които са правили нещо и са си оставили името. Като си тръгнах от работа, по пътя се питах какво мога да направя, толкова ли съм пък некадърен. Почнах да си мисля: „Каменоделство – това въобще нищо не ми говори; леярство, за бронз за статуи – не…” И ми хрумна идеята за дърворезба. Това ми се видя най-лесно и реших да опитам.
Край – ускорих крачката вече – ставам дърворезбар! Прибрах се вкъщи с ентусиазъм. Обаче се чудя какво да правя? Тогава кучето излая в двора и си казах – куче ще правя. Добре, куче, а от какво ще го правя? Отрязах парче дърво от оградата, зачистих го и нарисувах кучето. Но с какво ще го правя сега – нямам длета, нямам нищо!… Нито съм виждал майстор как работи, за да имам някаква представа… Взех джобното ножче, наточих го да е по-остро и с него издялах кучето. Цяла вечер с това си играх.
На другия ден го отнесох на един приятел, който беше художник-дърворезбар в Радиозавода и го питам: “А бе, бате Гоше, ще познаеш ли тука какво съм правил?”, но не му казвам какво е. Той, като го погледна, и каза: “Я, куче! И аз с куче съм започнал. А моето беше къде-къде по-лошо от това…” Даде ми някои насоки – тук-там трябвало да пипна по нещо. И вече ми повдигна настроението. Е, видях, че го хареса донякъде, за да не ми убие желанието… И сега си го пазя на тавана… Той ми показа и какви са длетата, обясни ми какви материали се използват за дърворезбата. Направих си веднага в цеха няколко длета, закалих ги, прибрах се вкъщи и намерих материал от дървата за горене. Реших да направя медальон – царска глава с корона. Цяла вечер го правих и стана идеален. На другия ден го отнесох на бате Гоше и той не повярва, че аз съм го правил. Каза, че няма забележки!
Колегите от бригадата също не повярваха. Гледаха, чудиха се, накрая обаче започнаха да правят поръчки. Един ми направи поръчка за 20 лв., а тогава 5 лв. ми беше надницата – 20 лв. бяха доста пари… И аз вече реших – край, станал съм дърворезбар! По пътя за вкъщи се прибирам и си мисля каква дърворезба да направя, а си нямам въобще никакво понятие от дърворезбата. Хрумна ми да си направя нож. Тогава седнах, започнах да го рисувам и направих първия си нож. Него една година съм го работил! Малко по малко първо направих дръжката, после острието. Най-много ме забави гравюрата на острието – исках ножът да е много по-различен от това, което съм виждал по магазините и сергиите. Трябваше да е моя творба, да покажа себе си. И наистина така стана, направих го.
…Така че започнах с дърворезбата, но веднага се насочих към ножовете. Първите пет-шест ножа бяха с дърворезбена украса, пазя си ги и тях, прецизна изработка. Така и до днес ми остана тоя занаят – дърворезбата.
Препариране на животни пък ми е другият занаят. Него наследих от майка ми и баща ми. Занимавам се и със старинни оръжия.
Разбира се, в самото ножарство вече показвам различни техники – гравюра върху метал, инкрустация върху дърво, метал, кост, рог – всички техники, които са прилагани някога.
– Познавате ли други майстори-ножари в България?
– Имам няколко приятели, които работят хубаво, но не на моето ниво. Те не работят метална пластика, гравюрите ги правят на машини. Докато при мен машини няма, всичко е на ръка.
– Какво още искате да постигнете?
– Общо взето съм постигнал това, което исках, и то още при първите си изработки. Както казах, никога не съм се учил. Гледал съм как се учат хора, които са завършили академии и училища по занаяти – дълбаят листо на едно дъсче, като цяло учебна работа… При мен няма такова нещо, направо започвам да рисувам модела и го правя, като че ли цял живот съм го работил. И първата изработка, която съм направил, е на нивото, на което съм сега. Дори е на малко по-високо ниво, сега няма да се захвана да правя пак този нож – много е сложен за изработка.
Спомням си, че тогава го носих при един от най-големите майстори-дърворезбари в България – Петър Кушлев, ученик на Владимир Димитров-Майстора, който обучаваше студенти. Той погледна и каза: “Не знам на какво да те науча, ти си постигнал всичко. Но с каквото мога, ще ти помогна – питай ме за всичко, ако искаш, ела да работиш тук, при мен”. Погледна първия нож, който съм изработил и каза, че ако се захване може би ще го направи и той, но добави, че няма да се захване. Той все пак прави иконостаси и въобще големи неща, а моето е миниатюра и изисква много прецизна и сложна изработка.
– Какво вие бихте искал да кажете на младите хора, които сега се насочват към художествените занаяти?
– Да работят с любов! Няма ли го в сърцето си, нищо не става! Когато започвах да се занимавам с ножарство, покрай мен се запалиха доста приятели, особено като видяха как започнах да ги правя. Започнаха и те длета да купуват, опитаха се да творят нещо, но за по ден-два – видяха, че нищо не става. Човек трябва да има в себе си голяма любов и желание за подобна работа.
– А какво ще пожелаете на колегите си по случай професионалния ви празник?
– Да са живи и здрави, защото това е най-важното! Късмет им желая! И клиенти, защото всеки се оплаква, че няма клиенти…

Разговора води: Делян Василев

Инкрустиран със сребро и седеф нож тип ханджар. Дръжката е от биволски рог и бизонова кост.

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*