Моите страшни детски спомени

– Преди войната семейството ми живеело в Псковска област. Майка ми работела в болницата в село Дубровно, а баща ми – в Корабостроителния завод в Ленинград. Аз съм родена през април 1941 г.
Няколко дни преди да почне войната баща ми получил жилище от завода и дошъл да ни вземе, но трябвало бързо да се върне. По време на блокадата той бил ранен и умира както хиляди ленинградчани от глад през 1943 г. Какви ли страшни моменти е преживял!… И досега не знам къде точно е погребан. Когато съм в Ленинград, непременно отивам на Пискарьовското гробище, за да се поклоня пред паметта на всички, погребани там, и да положа цветя. Така мисля, че и моят баща, положен някъде там, в братската могила, ще бъде спокоен.
Още през първите месеци на войната Псковска област е била окупирана. Спасявайки се от немците, жителите на селото се укрили в гората. По-късно разбрах, че така сме живели и ние – в землянка. Там дори да се плаче е било невъзможно. Аз съм била бебе на няколко месеца. Студът бил страшен. В началото на зимата жените от селото били принудени да се върнат в селището и да живеят под немска власт.
Когато започнало партизанското движение в района, майка ми започнала да помага на партизаните с медикаменти и превързочни материали. По донос една нощ я арестували. Лелите ми се страхували и не са искали да ме вземат при тях. Мен ме прибрала една жена – един свят човек – главният лекар на болницата Серафима Сергеевна, която ще помня цял живот.
При отстъплението по-късно немците изгорили селото и цялото трудоспособно население закарали в Германия.
Спомням си смътно това, въпреки че съм била съвсем малка, едва тригодишна. Возеха ни в товарни вагони – беше душно, тясно. Искахме да ядем, да пием, а нямаше какво. Спяхме на пода, на слама…
Закарали ни в Северна Германия, в Любек. Наблизо имало завод за газ, който изпращали за газовите камери в концлагерите. По архивни данни там съм се намирала от 11 март 1944 г. до 25 май 1945 г. Спомените ми от този период – бараки, нарове, студ, глад… При бомбардировките ми беше много страшно. Боледувах често и тежко.
На 25 май ни освободиха американците и прекрасната жена Серафима Сергеевна ме върна в родината, в Дубровно. Написала на мама, че съм жива…
Аз самата бях изтощена от глад. Много години след това ме обгрижваха и ме ограничаваха с яденето. Събуждах се в 5 часа, когато баба ми запалваше руската печка и молех за коричка хляб. За обяд събирах всички трохички от масата и ги скривах. Вечерта при нас идваха съселяни и ме молеха да им разказвам за дните, преживени в плен. Аз разказвах, те плачеха, а аз, още малка, не разбирах защо. В детството вероятно не можеш да възприемеш трагедията в пълната й мяра.
След войната започнахме нов живот, макар че и тогава ни беше много трудно.
От нашето семейство във войната загинаха трима. Ние с майка ми останахме живи, но с разклатено здраве и психика за цял живот…
Дано всичко това никога за никого да не се повтаря!

Алина Михайловна Веселова-Тошева
/Изказване пред членове на Руския клуб и други представители на местната общественост на среща в Самоков на 11 март/