Наградените творби от конкурса, посветен на 100-годишнината от смъртта на поета Иван Йончев

Клетва

На Иван Йончев

Какво ни завеща, поете?
Завет свещен за роден дом –
да браним ний от враговете
земята своя! Свят поклон!

Родината ни е прекрасна!
А ние – нейните деца,
във пазвата й ще пораснем
като цветя през пролетта.

Ще раснем със завета славен!
Ще станем граждани добри!
На чужд и свой за да покажем,
че идват светли бъдни дни!

Ще пазим родовата памет!
Ще тачим нашите деди!
Във мирен свят за да живеят
децата ни. Свят на мечти!

Ще бъдат дните пълни с вяра!
И ще пребъдат род и чест!
Затуй кълнем ти се, поете –
УТРЕ ще е по-добре от днес!
Персиана Цанкова
ОУ „Св. св. Кирил и Методий”, 5-б клас

x x x

Хилендарският монах

Истинска зимна рилска вечер – с много сняг и силен вятър. Седя до камината и прелиствам тънката, но свята книжчица на Хилендарския монах, а мислите ми се гонят една подир друга. Прелиствам и се питам: как ли е обикалял българските земи? Откъде е черпил толкова сили, за да събере тези исторически сведения за историята ни?
И си представям огромния гранитен камък, от който скулпторът е изваял фигурата на Отец Паисий в с. Доспей и в гр. Банско. От Самоковската епархия е поел земния си човешки път, за да търси и да открие историческите корени на народа си. И сякаш гранитната фигура оживява. Представям си тъмната монашеска килия и мъждукащата светлина от свещта. Седнал пред купчина книги, погледът му искри от обзелото го вдъхновение. Трябва да освети робските човешки души, да прогледнат те в тъмнината на робството, да припомнят историческото си минало.
Четиристотин тъмни години, откакто поробителят е унищожил всичко свято, което би пробудило народната свяст. Избити и погубени са царе и болярски родове. Духовници и книжовници търсят спасение в далечни славянски земи. Насила някои турската вяра приемали, но запазили езика си, не се отрекли от рода си.
Но славното минало потъвало в забрава, само песните и легендите разказвали за цар Иван Шишман. Сякаш в дълбок многовековен сън е потънал народът. Разбрал хилендарският монах, че споменът за историческото минало ще вдигне и възкреси народа ни, който се лута безпаметен в мрака на робството. Трябва да изведе от забравата истината за България. Духът на българина не може да бъде сломен и унищожен. И в най-тъмните години на робство българският дух възкресява историческата памет, за да се възроди народът ни.
Народ без история не е народ – това е осъзнал Паисий, това е вдъхновението му за свещената книжица. И отново оживява силуетът на хилендарския монах в представата ми – как в тъмната килия е стиснал до гърдите си малката книжка и търси брод към сърцата и съвестта на дедите ни. Духовна сила струи от очите му и вяра, че народът ни ще се възроди от пепелта, че царството ни ще възкръсне, че сме народ силен, смел и мъдър. Вяра, че „простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” носят у себе си много повече добродетели от онези, които са готови да се отрекат от своя род и език. С тази вяра тръгва той от Зографския манастир и кръстосва българските земи, за да възроди родолюбивата гордост на българина.
Препис след препис Историята на Паисий се разпространява навсякъде, където родолюбиви български сърца я четат и преписват. Предават от род на род, от поколение на поколение словата на монаха, за да се възпламени малкото пламъче в искра на българското Възраждане. Искрата на Паисий се превръща в свещен пламък на борбата за свобода.
Какъв човек е бил? И не търси за себе си изява и показност, величие, а желание да събуди жаждата за себепознание и просвета.
Свещена книга!
Седя пред камината и гледам играта на пламъчетата, а в скута ми – великата Паисиева История. Поколение след поколение чете и помни и гордост изпълва сърцето ми, че съм потомка на славен народ.
Днес сме част от Европа и нашият трибагреник е редом с останалите на европейските държави. Но щом го погледна, пред очите ми се прелиства страница след страница историята ни и не коя да е, а Паисиевата, която народният поет Иван Вазов възвеличи в одата си „От днеска нататък българския род история има и става народ”.
Мария Василева
ОУ „Димчо Дебелянов” – Говедарци, 6 клас

x x x

Родино!

Родино мила, така подвластна, така величествена, достолепна и прекрасна!
През колко битки и войни премина, петвековно робство и въстание надмина!
И колко пъти си била на кръста, разпъната, злочеста, но могъща!
Родино, наша сила ти бъди ни, опора, вяра и закрила!
Достойни български мъже горяха в ръцете си с българския флаг, за тебе те умряха!
Гордея се с теб и те обичам!
Усмихвам се и с име те наричам – България!
Това е титла свята!
България – това е раят на Земята!
Наджах Мурад
ОУ „Димчо Дебелянов” – с. Говедарци, 5 клас
/втора награда за стихотворение/

x x x

Важно ли е посланието на патриота Иван Йончев да обичаме и да пазим България и да помним историята и завета на своите предци?

„…Един завет оставили са нам дедите –
велик завет, написан с кървав меч:
– Деца на родний край, пазете си земите
от подъл враг, кат зениците на очите,
бранете ги от близо и далеч!…”

Никой не трябва да забравя или да загърбва историята. Било на своя роден град, страна или род. Тя ни пренася в отдавна изминали събития, среща ни с хора, които отдавна не са между нас, но са живи в паметта на българина, защото са оставили някаква значима и трайна следа след себе си. Без история и минало няма и бъдеще, затова ние трябва да я съхраним за следващите поколения. Длъжни сме.
От голямо значение е да помним историята си и да я предадем след нас, защото чрез онова, което се е случило в даден исторически момент, може да си извадим поуки. Това може да стане чрез хората, оставили ни писмени сведения за това, чрез вникване в смисъла на техните послания.
Историята на всеки народ е свързана и с родината, страната, земята. Няма как една страна да съществува без народ, а история без народ също няма.
Живеем в друго време, но в никакъв случай не трябва да забравяме и да пренебрегваме песните, с които нашите деди са бранели България. Същата тази България – нашата родина! Толкова важна за нас, защото човек без родина е като дърво без корен. А благодарение на личности като Иван Йончев тези песни са достигнали до нас и са извор на родолюбие, израз на нашата култура и идентичност.
Като се сетя за моята родина, винаги се сещам за героите, дали най-ценното и милото си, за да я освободят, за да я запазят за нас. Тези герои живеят в българската памет, в сърцата ни. Затова ако ние ги забравим, те ще загинат отново, но заедно с това ще загинем и ние като народ. Разбира се, не физически, но духовно. А какво по-лошо от това!?
Да обичаш България според мен означава да познаваш нейната история. Да си горд от това, че си българин. Привързан към родината си може да бъде само човек, който е съхранил в паметта си благодарност и признателност към дедите си, борили се, оставили дом и семейство, дали живота си и запазили и до днес тази земя.
Днес, когато страната ни е свободна, посланието на патриота Иван Йончев да пазим и браним земята от подъл враг и да обичаме родината си, може да интерпретираме по друг начин. Според мен да я обичаш може да означава да я пазиш чиста или да дадеш своя принос за нейното благоденствие и просперитет, за популяризиране на името й. Да вземем например това, което са направили за славата на България големите имена в спорта, като Христо Стоичков, Григор Димитров, Кубрат Пулев, ненадминатата Стефка Костадинова и много други.
Всеки от нас, след време работещ в своята сфера, също може да допринесе с нещо за своя роден край, за своята родина, дори и за света, на който сме дали първия компютър.
Лично аз, покрай конкурса за есе, се запознах с името Иван Йончев – един достоен български патриот и родолюбец, който чрез перото си ни напомня за отминалото време и за това колко ценна е родината. Това е име, което не бях чула преди, но имащо право на свое място в историята на българската литература.
Наред с патриотични и повдигащи духа песни, като „Шуми Марица”, „Вятър ечи, Балкан стене”, „Тих бял Дунав”, „Хубава си, моя горо”, химна „Мила Родино”, с марша „Един завет”, вдъхновен от стихотворението „Заветът на дедите” на Йончев, трябва да се идентифицира всеки от нас. Така ние ще поддържаме пламъка на историята ни, ще възродим героите от далечното минало и ще продължим да обичаме родината си.
Възпявайки въодушевлението и героизма на българския войник, който защитава своята страна с цената на всичко, творецът ни „телепортира” в онова време и ни предава историята, от която да си извадим поука. А поуката е да обичаме и да пазим земите си. Иначе ще се скитаме „немили-недраги” по света.
Днес много хора напускат своята родина, но това е така не защото не я обичат, а защото търсят по-добри условия за живот и развитие. Носталгията обаче винаги ще им напомня за това, че те са част от България, а не от другаде.
Пътят към светло бъдеще на всеки народ започва от заветите и ценните уроци на историята. За пътя на свободната родина, по който ние вървим днес, трябва и сме длъжни да кажем с благодарност и признателност: „Поклон пред подвига, герои!” Дълга на нашето поколение, а и на всяко следващо, е да опазим безсмъртното българско слово, да гледаме напред в бъдещето и да не забравяме заветите на дедите си, за да се съхраним като народ!
Доника Баракова
ОУ „Св. св. Кирил и Методий” – Самоков, 5 клас
/втора награда за есе/

x x x

Назад във времето

Обикновено си мисля, че няма какво да се види, разглеждайки развалини от крепостни стени, дворци или паметници. Със същите мисли тръгнах на път и тази година. След няколко часа пътуване пристигнахме. Стоях пред царския комплекс във Велики Преслав. Топлото лятно слънце напичаше силно и потърсих сянка до една колона, останала от времето на Симеон Велики.
Подпрях гръб и затворих очи. Сякаш времето спря. Дали защото бях уморена от пътуването, или чух зова на миналото. Като че не бях тук и сега, а препусках във времето назад и се озовах пред огромните царски порти. Стражи стояха и наблюдаваха. Непристъпни стени с кули обграждаха Преслав. Ясно виждах гордо изправените воини, предвождани от своя цар – величествен в царските си одежди. Край мен сякаш минаваше с тропот конница, тръгнала на боен поход. Из коридорите на двореца кипеше работа. Десетки монаси седяха в царската библиотека и пишеха – редом с тях и Симеон.
Златен век! Век на мир, строителство и книжнина. Усещам устрема, вярата в Бога, вярата, че това, което правят, е за държавата и народа. За да я има държавата, са нужни знание и просвета, държавник, прозрял истината. Силата е в знанието и във вярата. Не завоевания на чужди земи, а съзнание и мирен живот ще въздигнат държавата. Усещам здравата ръка на царя и величието на ума му, прозрението за мирно строителство.
България – славна и велика, разпростряла граници на четири морета, ръководена от прозорливия и просветен цар Симеон.
Отварям очи, слънцето ме е напекло, отпивам глътчица вода и следвам групата ученици, пред дях е екскурзоводът. Чувам откъслечни думи от разказа му. Но не ми трябва, за да успея да усетя силата и могъществото на това място.
Вървя по камъчетата на пътеката, а те сякаш ми шепнат: „Знаеш ли това?”, „Усети ли миналото?”, „Ще дойдеш ли пак?”. История! Славна, героична, запомняща се.
А само заради тази история ли трябва да съм горда българка? А настоящето? Потомци на Симеон, Иван Шишман, Константин Преславски, Отец Паисий, Ботев и Левски, Вазов и стотици други радетели за свобода и просвета… Хора, помнете и предайте на другите – историята учи! А дали ще ни научи да обичаме, да вярваме? Аз се научих, но не да обичам, а да се гордея с миналото и настоящето.
Любовта към родината се носи в сърцето, с нея се раждаме, с нея умираме.
Габриела Василева
ОУ „Димчо Дебелянов” – с. Говедарци, 5 клас
/трета награда/

x x x

Размисли

Човек трябва да познава историята, културата, родината си. Ако не осъзнае това, никога няма да намери своя дом – ще се скита по света да търси щастието си. Историята, написана от нашите предци, не е само хартия, а нещо, което не би могло и не трябва да се забравя. Бързайки в ежедневието, унесени от грижи за днешния ден, някак не усещаме, че историята е около нас – в архитектурните паметници, в изкуството, в безбройните музеи, за които се сещаме от празник на празник или във връзка с някакво честване. Тичаме в чужбина – я на екскурзия, я на работа, а тук, у нас, строим замъци, слушаме чужда музика и не проумяваме, че губим българското в себе си.
За мен патриотизмът е любов към родината. Да уважаваш и да продължаваш традициите на народа си, да знаеш историята си и с гордост да я разказваш и да я предаваш нататък – това е патриотизъм. Винаги трябва да доказваме, че има достойни българи, които не се срамуват да се нарекат българи и познават историята си. Неправилно е да се смята, че патриотизмът изисква чувство на превъзходство над останалите хора и народи.
Задължение ли е да си патриот? Това не може да се каже за тези, които потъпкват историята и миналото си. Времената вече не са толкова сурови и човек може да оцелее без единението на народа. Но това ще бъде съществуване, а не стойностен живот.
Живеем в свят, в който това да избираш между всичко, което ти предлага светът, бива наричано „свобода”. Да видим чужди места, чужд начин на живот и чужди обичаи са дарове, но не са родина. Не трябва да се делим на държави, области, градове, квартали, къщи. Да бъдеш патриот означава да си човек, който обича природата, да се грижиш за нея и държавата си, като работиш за нейния просперитет. Не можем да се наречем род, ако нямаме семейство и корени в България.
Нашият град може да се гордее с Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска”. В предисловието й хилендарският монах се обръща към онези, които желаят да прочетата и да чуят написаното в нея. Истински родолюбец, Паисий укрява, спори, поучава – качества, които трябва да притежава всеки патриот, а той е направил необходимото, за да бъде полезен на своя народ. Ние трябва да сме горди с него. Трябва да имаме самочувствие, което да отстояваме пред другите народности и нации. Дано не забравим корените си, произхода си, миналото, без значение колко горчиво да е било. Не са ни покръстили в чужбина, а тук, в родината. Да бъдем горди от това, което сме били, сме и ще бъдем.
На думи е лесно и просто. Да развяваш българското знаме и да ходиш да почетеш паметта на загиналите за България не е патриотизъм. Той е в сърцето на човека. Боли ме, когато слушам и виждам как хиляди заминават, а дали ще се върнат някога? Устояли сме на седем века чуждо владичество. Но кой помни това? „Родолюбците” ни вече са чужденци, идват на екскурзия в родината си. Да обичаш отечеството си, да уважаваш ценностите му, са качества, присъщи на един истински родолюбец – патриот. Вярата в българския дух, в страната ни, не бива да изчезне. От нас зависи какъв живот ще продължим да живеем. Дали ще сме господари на родните си земи или пленници в чужда държава.
Габриела Гергинова
ОУ „Димчо Дебелянов” – с. Говедарци, 5 клас
/трета награда/

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*