Намерих му колая

Вместо фейлетон

Напоследък самоотлъчването стана на мода. Един се самоотлъчил от църквата, друг от родината, трети от родителите си. Аз реших да се самоотлъча от държавата. Нито е противозаконно, мисля си, нито засягам нечии интереси. Взех това решение, а то никак не беше лесно. Цели дни и нощи размишлявах по въпроса: За какво ми е на мен държавата? Каква полза имам от нея? И си отговорих: Никаква! Напротив, аз си мълча, а тя ми нанася ежедневни имуществени вреди. Със законови и подзаконови разпоредби ме задължава да отделям от залъка си за нея, а той вече е толкова малък, че стана неделим – непоносими такси, данъци, цени, акцизи, глоби. И ми хрумна горната идея, която осъществих и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Наблъсках в два чувала най-необходимите ми сечива и суха храна, натоварих магарето, хванах козата за въже и тръгнах накъдето ми видят очите. Три дни и три нощи вървях, както се казва, далеч от градове и села, далеч от магистрали и междуселищни пътища, спрях на една поляна в една гора. Направих си землянка за нощуване, разкопах средно голямо парче земя, засадих го с пшеница, кромид лук, картофи, моркови и магданоз за подправка. Жъна на река, без да давам пари на никого, очуквам зърното с дървена бухалка – без пари, стривам го между два камъка – получавам брашно без пари, тестото опичам също на камък – ям хляб без пари. Огън си подхващам по Прометеевски – трия сухи дървета до прегряване – без пари. Развъждам кози саанска порода, вече трето поколение, които ми дават и мляко, и сирене – без пари. Понякога заколвам някоя – месото суша за пастърма, а от кожата си правя облекло – с космите навътре – без пари. И постелята ми е безплатна, от кожи. Вода ползвам направо от поточетата, а сол намирам в скалите на Соленото дере. Всичко, всичко ми е без пари: и ракията, дето варя от диворастящи плодове наоколо и я ползвам само за лични нужди – без акциз; естествено, и билковите чайове, дето пия всеки ден. Нито кръвно имам вече, нито простатата се обажда. За радио, за телевизор, за вестници не се сещам дори. Не се сещам и за часовник – ориентирам се по слънцето и луната, а по Полярната звезда определям посоките на света, за да не сбъркам откъде съм дошъл все пак. Седя вечер край огъня и си викам: доста трудно беше в началото, но сега, здраве да е… Ала нали дяволът си няма работа!? Не било писано това да трае дълго. Един ден държавата ме откри. Пратила джип с двама полицаи, закараха ме в Районното. Там ме предупредиха, че недопустимо било да живея ей-така, неорганизирано, на самотек. И не можело да съм по-голям шмекер от нея. Така било по закон… Описаха имуществото ми, взеха ми данък добавена стойност за три години назад, ведно със законната лихва и ме пратиха на домашния ми адрес, да живея и аз като хората.

Георги Маков