Народният художник на Самоков

Наум Хаджимладенов

120 години от рождението на Наум Хаджимладенов

15 юли 1894 г. – роден в Самоков
1914 г. – започва да учи в Държавното художествено-индустриално училище в София
1921 г. – завършва Държавната художествена академия при проф. Иван Мърквичка
1921-1934 г. – учител в Самоков; един от основателите и пръв уредник на Историческия музей в града ни
1930-1948 г. – участва в общите художествени изложби в София
1934 г. – приет за член на Съюза на българските художници
1934-1946 г. – живее и твори в София; сътрудничи на пресата, илюстрира книги
1935 г. – участва в представяне на българското изкуство в Ню Йорк
1936 г. – участва в обща българска графична изложба в Прага
1937 г. – получава златен медал на Парижкото изложение за картината „Пазар в Самоков”
1938 г. – участва в българската живописна изложба в Атина
1946 г. – завръща се в Самоков и до края на живота остава в родния си град
1953-1958 г. – работи като художник към киното в Самоков
1964 г. – самостоятелна изложба в Самоков
1968 г. – самостоятелна изложба в Самоков
1972 г. – юбилейна самостоятелна изложба в София
1974-1979 г. – участва в изложби в Съветския съюз, Полша, ГДР и други страни
От 1975 г. – участник в Международното биенале на хумора и сатирата в Габрово
1980 г. – изложба в София
20 август 1985 г. – умира в Самоков
1988 г. – изложба в Самоков
Присъдено му е званието „Народен художник”; носител на ордени „Народна република България” – І степен, „Червено знаме на труда”, „Кирил и Методий” – І степен
Творби на Наум Хаджимладенов притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Домът на хумора и сатирата в Габрово, частни колекции в България, САЩ, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Великобритания, Испания, Италия

Великденска картичка

Ще ни срещне побелял, но все още строен, по старовремски приветлив и през зеления – в цветя и вишни – самоковски двор ще ни поведе към къщата, в която е заключил години и мисли, в която нищо друго няма значение освен папките и албумите с хилядите рисунки, ескизи, картони, платна…
Радваме се, като видим работите му в музеи и по изложби. Става ни хубаво. Има нещо просто и странно в тях. Непринуденост и свобода. Някаква почти детска откритост. И едно несекващо удивление от тоя свят.
Наглед нищо особено. Градски сцени, баталии, история. Хора, къщи, коне. В цвят и в черно-бяло. Дълги години наред леката ръка на майстора плоди тези образи. И те неусетно се сливат в едно, в пъстър низ, в който нещата сякаш се преобръщат, отдалечават се от познатото и се устремяват към смисъла си.
Картините на Наум Хаджимладенов искат да разказват за далечни земи и минали времена, за преселения на хора и народи, за духовни озарения. В тях се усеща един полет – не с летателни апарати, а със самоделни криле. И видяното е цветно и живо, и съвсем близко.
Неговата земя е Самоков. Оттук той литва и тук остава. Тук го спохождат легендарни герои и учени мъже, тук странства по моря и океани. А нима морето не е по-необятно, когато още не сме го видели? И художникът, не чувства ли и той под тихата стряха на бащиния дом световните сблъсъци и драми в техния наджитейски, вечен, велик и прост смисъл?
Всъщност толкова ли е голям светът, щом родният край ни стига да го открием, а историята ни – да постигнем световните движения? Какво е целият този кръговрат без човека, вън от човека?
Човекът – един и същ на „Тайната вечеря” и в кварталното кино, този човек, не е ли той смисълът в този свят? И художникът няма да престане да мисли за неговите скиталчества, за изкушенията, за жертвите, за твърдостта на духа, за упованието му в доброто.
И ще иска да „спре” там, където доброто е надделяло, докато Дон Кихот е все още изпружен на своя Росинант.
За да остане светлината. И вярата в нея.
Затова може би самотните прозрения не са отдалечили художника от нас.
Ние все се връщаме при него, към волната багреност и стихийност на неговото изкуство, за да търсим отговора на вечния въпрос за творческата свобода, който винаги е въпрос и за нравствената истина и сила.

Вършитба

х х х

Има един образ, който преминава през цялото творчество на Наум Хаджимладенов. Дон Кихот. Той се явява още в първите графични листове. После в живописните платна. Постоянен спътник е и на мислите на художника в неговия „рисуван дневник”. Ето го. Изпружен върху стройния Росинант, зовящ пространството и готов да приеме зова му.
Дон Кихот е вече почти „знак” на човешкото в човека, на онова, което го прави едновременно раним и силен в този свят. Или както обича да казва художникът: „Ние всички сме малко донкихотовци.”
Характерни са трансформациите на този образ. Копието често се замества с перо или четка, а ликът странно започва да напомня самия майстор. В пристрастието на Хаджимладенов към Дон Кихот има нещо дълбоко симптоматично. То е много повече от случайно сходство. В него се крие родството на две души, еднакво отвърнати от себе си, разтворени и жадни за света, еднакво вярващи във вечната и непоколебима истина за човека, за неговата дълбоко нравствена чистота и целомъдрие. Сближава ги светлият и наивен дух, отзивчивостта към света. И както испанският идалго не ще може да живее без щита и копието, така самоковецът Наум Хаджимладенов няма да оставя четката и перото.
Защото за него изкуството е много повече от професия. То е животът му. То е истината, която носи в себе си.

Ружа Маринска

Бъдни вечер

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*