Не стреляйте по пианиста!

Платена публикация

Такъв надпис с едри печатни букви стоял на стената в ъгъла с пианото на един бар някъде от Тексас. С продължение „…той толкова може”.
Това стар виц ли е, истина или небивалица, не е чак толкова важно. Лично на мен ми помага да приема с хумор всяка литературна изцепка.
Нашият род Кондоферски, с присъствие от около 170 години в Самоков, има роднинство с няколко самоковски рода. Това са Райнови, Кацови, Герини и Смилкини от „Гробищаро”. От сърце пожелавам на тези родове здраве и благодат и просперитет на потомството, в моето писание днес става реч за рода Смилкини.
Прапрадядо Захари остава вдовец на млади години с невръстен син на ръце. Премества се да живее в средата на 19 век в чудно красиво планинско градче на име Самоков, където го водели често търговските му дела.
Там се оженва за втори път за младата хубавица Анка Смилкина, сестра на прадядото на двама мои четвърти братовчеди от Самоков. Защо единият от тях – Димитър Димитров, е променил доброволно хубавото фамилно име Смилкин е лично негово решение, той самият си знае защо, това е негово право. Най-вероятно от младежки възторг и преклонение пред „вожда и учителя на българския народ” – негов съименник.
Между другото по подобни причини друг наш сънародник, родом от Свищов, е приел името Манчестър Юнайтед, на името на любимия си отбор.
От страниците на в. „Приятел” научих за издадена книга от г-н Димитър Димитров с името „Щрихи от миналото на органите на МВР в Самоков”. Знам, че той работеше като офицер от КАТ и доста се заинтригувах. Чел съм книга от шофьор на такси, великият Николай Хайтов, светла му памет, е започнал трудовата си кариера като инженер-лесовъд. Положих доста усилия и чрез мои познати от Самоков си набавих въпросното съчинение на Д. Димитров.
Да бъде наречено „книга”, ще бъде трудно, по-скоро това е албум със снимки „от старите ленти” с разхвърлян помежду тях текст, най-много двадесет страници малък формат.
Не съм нито литературен критик, нито писател, нито историк, нито пък журналист.
Единствено с познанията си по литература, придобити като ученик в гимназия „Константин Фотинов” от Самоков, помествам във в. „Приятел” моето лично мнение за „Щрихите” на г-н Димитров.
Автобиографията е изчерпателна. Следват личното мнение на г-н Димитров относно заслугите на служителите на реда за предотвратяването на гражданска война и завземането на властта на Девети септември в града ни. Авторът заявява на стр. 14:
„Сведенията често се пишат от хора, които не са били точно на Девети септември в града.”
Така си е, Митко. Но защо пишеш за историческата истина с нетърпящ възражение тон, след като ти самият си роден три години и кусур по-късно от тази дата и си милиционер по професия, а не историк?
Идва стр. 16-а. Тя стана повод за публикацията ми. Димитров съобщава:
„Тази местност, както е известно, е край курорта Боровец. Смята се, че от скалата са хвърляни хора като форма на саморазправа след 9 септември – без съд, юридическа защита и присъда. Това се приписва на новата тогава отечественофронтовска власт, но не е вярно. Не бива да страдат невинни хора. Намират се някои документи, които не много убедително доказват, че хвърлянето на ПРОТИВНИЦИТЕ на ОФ е извършено там, на Черната скала… Саморазправата е извършена в м. Сантрача… На Черната скала се прави възпоменание. Има и възпоменателен кръст.
Това обаче смятам за кощунство спрямо красивата природа и Черната скала.”
Господин или другарю Димитров, кощунство с паметта на хвърлените от скалата наши съотечественици без съд и присъда е това, което твърдиш! То не може да хване дикиш!
За престъпленията, извършени от военни и диктаторски режими или такива на марионетни правителства, довели до смъртта на милиони невинни хора, давност няма! И не бива да има.
Ако някой се опитва да оневинява убийци, не се различава по нравственост и морал от самите убийци!
Пасквилът на стр. 16 приключва със следното дълбокомислие от твоя страна:
„Понеже жертвите са убити, а изпълнителите – вече покойници, въпросът остава нерешен окончателно.”
Без коментар, драги ми четвърти братовчеде! Велика „мисъл”…

***
На стр. 19 ни съобщаваш, че поради приемането на подкуп по скалъпено обвинение и т. н. те уволняват от МВР и изключват два пъти поред от партията.
Личните връзки на твоя баща Христо, да го прости Бог, и приятелството му с Тодор Живков успяват да те оправят отново за работа в МВР и членство в БКП.
Не вярвам, че самият ти си бил корумпиран, подозирам, че това са служебни интриги. Името Смилкини е почтено.
Що се касае до „връзките”, също така съм напълно съгласен, че личните връзки на твоя татко навремето са успели да те реабилитират.
Биографичният материал до края на „Щрихите…” е добросъвестен. Дали отговаря напълно на истината не мога да преценя, а и не ме касае. С любопитство разгледах черно-белите снимки с ликовете на отделни началници и служители от МВР-Самоков, по-голямата част от които – покойници.
Да ги прости Бог!
За умрелите или само добро, или нищо.

***
Предлагам на инициаторите по представянето на нови книги от културните власти на Самоков задължително да изискват предварителна рецензия по книгата от утвърдени самоковски творци. Да не ги съобщавам, отлично се знае кои са те.
Иначе историята ще се повтори, но като фарс.
И да не забравяме вече баналния лаф:
„Не стреляйте по пианиста, той толкова може!”

Александър Кондоферски