Олтарът

Нещата от живота

Старата черква очакваше поредното кръщене. Едно малко българче, току-що проходило и хванало майка си за ръка, инстинктивно се насочи към черковните двери. Православните християни щяха да се увеличат с още един свой член.
Суетнята на роднините, кумата и кума се пораждаше от вроденото у тях усещане за важността на този момент в живота на детето. Обстановката в малката обредна стая към черквата, в която се побраха всички, придаваше тържественост на ритуала. Усещаше се странната миризма на старо дърво, напоено с потта на хилядите хора, минали от тука. Жените като че ли се вълнуваха повече. Заприготвяха новите дрехи, кутиите с бонбони и сладки за скромната почерпка. Мъжете защракаха с фотоапарати и камери. Всичко беше готово. Чакаше се само свещеникът да дойде и да почне службата. Но странно защо, след като определеният час минаваше, попът го нямаше.
Тогава бащата, обезпокоен, реши на собствена глава да види какво бавеше свещенослужителя. И влезе навътре във вековния храм. Смутен от тишината, настъпила след неделната служба, човекът плахо запристъпя към иконостаса. От там се дочуваха неспокойни гласове, имаше нещо като караница.
Светците от иконите, героите от библейските предания, изписани върху потъмнелите сводести стени, като че ли пробождаха с поглед смутения родител. Сякаш искаха да надникнат в душата на този смутен раб божи, да го разгадаят що за птица е, колко е праведен и какви грехове е сторил, та дори и какви помисли е имал. Искаха да разберат истинска ли е вярата му или и той като повечето хора беше дошъл само да иска нещо от Спасителя. Пронизващи очи го наблюдаваха и преценяваха, като на Божи съд.
Объркан, човечецът стигна до иконостаса. А зад него видя около олтара отчето и още двама-трима души – клисар, певци и младо момче, ученик, нещо като помощник към храма. На масивната ритуална маса стояха скупчени банкноти, главно по два лева и монети от по един лев. Разпределяха се парите вероятно, оставени по иконите, и тези, получени от свещеника за някоя и друга благословия, досети се неволният свидетел. Спря се, защото беше приближил твърде много до най-святото място в черквата. Пък и моментът не беше съвсем подходящ да напомни за планираното кръщене. Брояха се пари, разпределяха се. Имаше и недоволни участници в подялбата.
Реши да изчака и се… замисли. Какво пък? Сиренето е с пари. И те са хора, имат семейства. Без пари не може да се живее. Но защо правеха това върху олтара? Как смееха върху този символ на християнската вяра да слагат мръсните пари, сребърниците? Губеше му се нещо от свръхестественото, от величието на религията. Направо забрави защо беше там.
Огледа се, уплаши се, а мислите му продължаваха да го разпъват и разпъват на кръст.
Парите отново приковаха погледа му. На монетите от по лев стоеше св. Иван Рилски, а на банкнотите от по два лева – Отец Паисий – две от най-светите и значими личности за България. Стояха унизени, обезценени. Някой беше избрал да сложи образите на най-големите българи от цялата ни история върху най-дребните пари. А те стояха сега безпомощни върху олтара и като две невинни жертви на нашата непрокопсана национална орисия. Що за народ сме? С какво мерим духовното?… С пари?
Изведнъж детето се разплака, вероятно изнервено от непредвиденото чакане. Това чуха всички. Философът се върна бързо на земята. Парите изчезнаха по джобовете на служителите от храма. Свещеникът претупа ритуала. Бащата плати за службата и скоро след това сякаш забрави за споходилите го мисли. Още едно кръстено дете излезе от старата черква.
Дано поне то бъде щастливо.

Пламен Пиргов