Орехи

Сега е времето на орехите. Вече ядките са се напълнили, топчестите зелени плодове почват да падат от дърветата сами, а и хората, които знаят цената и значението им започват да ги брулят кой с дълги пръти, кой да хвърля тежки тояги по клоните. Някои дори се катерят по дърветата за да ги тресат и след това да направо събират по изсъхналата трева. Участници в таз годишната кампания ми казаха, че са виждали дървета по дънера, на които е имало забити от долу до три- четири метра на височина железа за да могат берачите ( дали са хора ) да се катерят по-лесно. Както и да е, няма да остане и едно орехче след всичко това. И да се пропусне след време то ще падне на земята и някоя катеричка или пък друго животно ще го прибере към зимните си запаси. Седмица, две трябват за да се поизсушат и обелят, и част от орехите са готови за нашия пазар. Други остават в домакинствата като провизии за коледната баклави или пък жените да направят за особени случаи някоя и друга сладка ореховка.
Мисли в тоя дух ме сетиха за една моя случка. Седях на една чешма, по точно се мъчех нещо да правя, от което не излезе нищо когато един стар жълт прояден от всякъде от ръждата мерцедес спря до мене. От колата слязоха почти едновременно двама сравнително млади мъже – имаха, нямаха тридесет и пет – четирдесет години. Скромно облечени, по дрехите не правеха никакво впечатление освен, че единия имаше сламки по панталоните, веднага го кръстих Сламчо, а на другия обувките не бяха изчистени. Личеше си, че бяха селски момчета, имаха кошари и на път са тръгнали спонтанно. Поздравихме се. Заприказвахме се. Оказаха се, че двамата „баровци” защото мерцедеса си е мерцедес и на много години, са от едно недалечно село Яхиново. Спряха на чешмата защото колата им беше загряла, а пък и бабите знаят, че не е добре да се мъчи двигателят в такива случаи. Обясниха ми, че са тръгнали към Одрин. Направих озадачена физиономия, а Сламчо, чиято беше и колата, ми поясни, че чули не си спомням вече от къде, там на пазара орехите били по десет лева за килограм. При това ми показа навътре във возилото на задната седалка три чувала добре напълнени. Единия бил с орехи, а другите два с ябълки. Приятелите, Сламчо все още ерген, а другия женен с две деца както разбрах между другото нямаха работа и изведнъж решили да направят удара с цената на орехите – Одрин. Останах смаян. Един чувал, не повече от тридесет килограма орехи в него. Каква ще им бъде печалбата?
– Момчета направихте ли си добре сметката? Колко ще ви бъде печалбата? – попитах загрижен за тяхната далавера.
При този мой въпрос усетих как фаровете на колата се леко смръщиха, а двигателят продължаващ да работи, като че ли закашля. Колата не я бяха изгасили защото трудно палела. Двамата сякаш не чуха въпроса ми и продължаваха да ми говорят колко пъти ще спечелят тъй като при нас орехите били по три лева, а там по десет. Аз продължавах да им се чудя на ентусиазма, дали пък не грешах в моите сметки. Но те не спираха да правят планове за голямата печалба като не виждаха други по съществени проблеми. Погледите и на тримата бяха все вперени на изток. Казвам на тримата защото и на „мерца” фаровете гледаха на там към Одрин. Когато се опитвах нещо да опонирам и тримата не ме чуваха. Струваше ми се само, че колата ме чува, но ми казваше по своему да се не меся, да не убивам плановете за бърза забогатяване, мечтите по непознатото, ентусиазма. Изведнъж оставен на ниски обороти и поохладил се двигателят изгасна. Хората се стреснаха, замълчаха. Сламчо се опита да успокои ситуацията като каза:
– И друг път преди две години моят човек ми е правил тоя номер. Така изгасна изведнъж. Ще блъскаме и ще запали.
И тримата се хванахме и забутахме. А там беше равно за лош късмет. Няколко пъти собственикът на тежкарската кола правеше опит да включи двигателят. Тя подскачаше два, три пъти и спираше като закована. Пот потече и по тримата от бутане. Дали пък не бях аз виновен с моите приказки. Колата да ги беше чула и разбрала и сега да не искаше да тръгне? Отказах се да помагам и ги оставих да си бият главите. Единия искаше да се връщат, другия да продължават, а колата не помръдваше. Вечерта бързо напредваше. Какво стана с двамата яхиновци не знам. Дали са стигнали до Одрин?

Пламен Пиргов

Можете да харесате

2Comments

Add yours

+ Leave a Comment

*