Паметник на ракетчика в Самоков трябва да има

Предложението за издигане на паметник на ракетчика изненадващо не бе прието на общинската сесия на 25 октомври. Въпреки че бе подкрепено от няколко съветници и от кмета Владимир Георгиев, не бяха събрани достатъчно гласове. От присъстващите 22 съветници 11 гласуваха „за”, 1 беше против, а 10 души се въздържаха.
Изходът от гласуването изненада наистина мнозина от присъстващите. Странно е подобно отношение, още повече, че при разискванията никой не оспори предложението, не зае по-различна позиция и не се аргументира защо е против или се въздържа.
Самоков не от сега и не от нас, а на национално ниво е признат за столица на ракетните войски. Самоковските офицери, сержанти и войници бяха основно ядро от ракетчиците в нашата армия през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век. Нещо повече. Българските ракетчици, респективно самоковските, при изпитанията на ракетите по официални данни държаха първите места в рамките на Варшавския договор заедно с ракетчиците от бившия Съветски съюз и от бившата ГДР. А това ще рече на практика, че са били и едни от най-добрите ракетчици в света.
Благодарение на ракетната мощ на страната ни в онези години страната ни имаше определено превъзходство по отношение на южните си съседи, с които по онова време бяхме в различни военни блокове. Мирът е най-хубавото нещо, но за да се осигури понякога са нужни не само мирни средства. Историята, включително българската, в частност самоковската, го е доказала многократно.
Доказва го и днешното време, когато Турция като член на НАТО купува руски ракети, а американският президент Тръмп настоява не за 2 %, а за 4 % дял на военните разходи в съответните държавни бюджети.
Ако се върнем на наша почва, ще видим, че в ракетните войски, в това число в Самоков, бяха подбирани да се обучават и да служат едни от най-умните, най-образованите и най-смелите воини.
Когато в края на миналия век се взе решение за унищожение на ракетите, възрастни хора от града ни, а и самите воини ги изпратиха буквално с насълзени очи. И това не беше само от носталгия или от раздялата с дотогавашния воински живот, а и израз на безпокойство как по-нататък ще се опазват родната страна и родният край.
Ето защо страната, общината и градът ни са в дълг към тези хора – ракетчиците. Един паметник на ракетчика би бил скромен израз на уважение към тях и на признание за денонощния им боен пост в защита на мирния ни живот в продължение на десетилетия. Някои от ркетчиците вече са си отишли от този свят, но други са живи и с гордост и горест едновременно разказват своите спомени.
Освен всичко друго идеята за паметника, лансирана още преди няколко години, дойде не „отгоре”, а по инициатива на граждани, на воини от запаса и резерва, на техните организации и клубове от Самоков и София.
Доколкото е известно, събрани са и средства от доброволни пожертвования за изграждането на бъдещия паметник. Едва ли може да има съмнение, че ако е нужно, граждани, фирми и организации биха дарили и допълнителни суми.
Може би едно от притесненията на част от съветниците, които се въздържаха, е било, че не е подходящо мястото за бъдещия паметник /в центъра, в градинката пред ДНА, където са поставени и оръдията в чест на юбилея на самоковския гарнизон/. Но ако това място действително не е подходящо, би могло да се намери друго.
Идеята за паметник на ракетчика съчетава в себе си родолюбие и романтика, порив към небесата и стремеж за отстояване на родните граници, на живота и мира. Би било редно подобно начинание да бъде подкрепено не само от управляващите, а и от по-широки обществени слоеве. То би било израз на самочувствие и на един завет и послание към сегашното и бъдещите поколения.

Редакционно