Патешкото гнездо

От много време дивата патица лежи върху чорлавото си гнездо, съвсем е погрозняла и измършавяла милата, проскубана една такава. Няма да я забележиш изобщо – ако не чуеш тихата въздишка на всеотдайната майчица… Още ден-два и ще се развесели гнездото – човки, прозрачни като порцелан, ще избутат навън черупките… На патетата вече им е тясно в лепкавата самота на нищото. Ликуващият живот навън мами с непознати, още неразгадани звуци. Ще плиснат багри и аромати… В индийска нишка патешкото семейство ще загребе синята вода. Тънки крачета ще заработят бързо-бързо…
Реката лежи край нас кротко. Толкова кротко, че се чудиш: нагоре ли тече, надолу ли тече. Или движи ли се изобщо. Река за две държави. Струма е, може би, а може би и друга. Като всяка българска река…
В близкия храсталак дивата патица мъти. Гнездото е ниско долу, в гъстилежа от клони и бодли. Трудно ще го съгледаш, ако не си къмпингар (див – от „диво къмпиране”), безцелно шарил в дългия летен ден напред-назад между палатката и реката. Или ако не си оня брадясал мъж с козите, довел ги по залез слънце тополова шума да побръстят, да натопят бърни в бавната вода и сред облак от дива мента да поръсят черни барабошки по пътеката към селото. Или ако не си рибар, щуркащ се за стръв край камъните до топлите като чай оттоци… Иначе няма как да го видиш, гнездото.
…Реката лежи в ниското, сред зелен разкош от билки, и като нимфа в любовен унес потръпва със сребърни люспи. Дали скобари, мренки и малки шаранчета не заничат за миг над водата да видят колко са прътовете, надвиснали застрашително над тях…?!
Денят е прекрасен. Диви пчели като в авиохангар целеустремено влизат-излизат… долитат-излитат от невидима дупка в земята – имат си работа достатъчно… цъфтят липи наоколо, акация изпуска сладък дъх. Сочни блатни треви с любовно долепени на тях морски кончета в такт отмерват скоростта на вятъра. Край египетската пирамида на близкия мравуняк кипи безмълвно трудолюбие. Малко змийче се стрелва – по своя си път и то. Любопитно изумрудено гущерче от сутринта се прави на „домашен дух”: държи под око импровизирания къмпинг и цял ден подслушва безметежните разговори на разголените отпускари. Две влюбени чапли летят успоредно ниско над реката и зорко инвентаризират поверената им водна площ… Децата от съседната палатка шумно се забавляват. Тичат из поляната със сакчета и ловят пеперуди. После ги вадят от мрежите /във въздуха се сипе цветен прашец от пречупените крилца/, забождат пеперудите с карфици върху грапавата кора на близката върба и се смеят, смеят… Още не знаят, че до утре сутринта ще останат само карфиците – мравките ще са оглозгали всичко.
Скоро слънцето ще се преобърне зад близкия баир и ще отнесе жарта в нощните си покои. От горното течение на реката, заедно с лятната вечер, ще приплъзнат талази жадуван хлад, смесен с упоителен мирис на риба.
…Изведнъж някакво шумолене ни стряска… Трима непознати мъже се суетят нещо в отсрещния шубрак, за миг виждаме гърбовете им. Качват се бързо в спрялата до тях кола и отпрашват. Бога ми, какво се случи? Жегва ме лоша мисъл… След миг с децата сме до гъсталака. Отместваме предпазливо клоните и едно осиротяло гнездо премрежва очите ни. Топлите яйчица бавно изстиват… Децата заплакват на глас.
Летен ден. Дълъг. Уж беше прекрасен…
Снежана Ивайлова