Писателката Весела Фламбурари: „Четеш ли – мечтаеш, а мечтите стават идеи и владеят света“

Весела Фламбурари е завършила „Актьорско майсторство за куклен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, в класа на проф. Николина Георгиева, и „История и теория на световната култура“ с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски в СУ „Св. Климент Охридски”.
Била е създател и водеща на детското неделно предаване „Тинтири-Минтири“ по програма „Христо Ботев“ на БНР. Сценарист е на поредицата епизоди „Приказчици“ на предаването на БНТ „Лека нощ, деца!“.
Автор е на много книги за деца и юноши. През 2010 г. получава националната награда за детска литература „Петя Караколева“ за книгата си „Приказки за театър“. През 2011 г. е удостоена с националната награда за детско книгоиздаване „Константин Константинов“ в категория „Автор“.
Весела Фламбурари бе скъп гост на общинската библиотека „Паисий Хилендарски” за откриването на тазгодишната национална кампания „Забавно лятно четене”, която стартира в Самоков в края на май.

– Здравейте, г-жо Фламбурари! Спомняте ли си детските си мисли за това каква сте искала да станете като пораснете – мечтала ли сте да бъдете детска писателка?
– Здравейте! Имам спомени за това да мисля какво искам да стана, защото май всички учителки във втори или трети клас почват да питат: „А вие какви искате да станете?“ Даже ние правихме в училище капсула за това какви искаме да станем. Принципно винаги съм искала да си играя с кукли. Затова смятам, че съм искала да стана от малка куклена актриса. Всъщност това и завърших – куклено актьорско майсторство. Но това, което всъщност съм искала, е да си играя с кукли.
– Може ли да се каже, че сте осъществили мечтата си, макар и мисловно?
– Да, разбира се, осъществила съм мечтата си и мисловно, и практически – играла съм и в театър. Сега пиша книги за деца – мисля че двете неща са много свързани, особено театърът и книгите за деца, тъй като естественото състояние на детето е играта – то обича всичко да превръща в игра. И аз така обичам всичко да превръщам в игра. Когато мисля книгите си и ги пиша – виждам героите си, разигравам ги на ум, говоря си от името на единия и на другия – звучи малко шантаво, но е много весело…
– Вие се представихте много атрактивно наскоро пред самоковските деца. Това ли е начинът да бъде четенето полезно и забавно за колкото се може повече млади хора?
– Да, определено смятам, че това е начинът. Вярвам, кауза е за мен, че четенето трябва да бъде първо удоволствие. То може да бъде почувствано от малкото дете, когато големият човек – възрастният родител, баба, дядо, мама, татко, педагог и други от сорта, му четат.
Имам изведени три закона на детското четене на Весела Фламбурари. Първият е, че във всяка къща трябва да има книги – истински хартиени книги, така че детето още от малко да може да ги смята дори и за играчки или за някакъв тип игра. Родителите трябва да рискуват – дори и да скъса нещо, то да си играе с тях. Вторият закон е, че детето трябва да вижда родителите си като поддържащи четенето, т. е. да вижда как родителите му четат. Защото децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва. Колкото и пъти да им казваш „Четете, четете“, ако ти самият не четеш, няма никакъв шанс и те да четат. И третият закон е, че на детето трябва да се чете на глас. Не само за лека нощ, а винаги четенето на глас да се превръща в игра, в някакво занимание. Много е хубаво, ако родителите четат на децата си от малки – това значи, че им създават незабравими спомени от детството.
След като детето е почувствало удоволствието от четенето, то ще продължи да чете и за образование.
– С какво ви плени писането – по-скоро призвание ли е да си писател или въпрос на личен избор?
– Ами и двете – аз съм много за свободната воля, но със сигурност вярвам, че детският писател си се ражда детски писател. Много, много, много малко са примерите в световната литература, в които писатели за възрастни пишат еднакво добре и за деца. Той може да не е знаел – писателят, както и аз не съм знаела от малка, че ще стана писателка, но нещо смешно, страшничко, смешно-страшно, любовно все в мен се е подготвяло за това. Детската книга е особена нагласа и определено смятам, че детският писател се ражда детски писател и ако си пише само детски книги е най-добре.
– Как мислите – обичат ли да четат българските деца? Вие сте всъщност омъжена за грък – може ли да направите съпоставка къде децата четат повече – в България или в Гърция?
– Мисля, че децата навсякъде четат. Другото, което мисля е, че четенето никога не е било толкова масово, колкото ни се е искало да бъде. Затова то трябва да бъде поощрявано при всички случаи. Наистина живея в Гърция, аз съм любовен емигрант – моя съпруг завърши медицина в София, ние се запознахме тук, после той си взе диплома, взе и мен, каквото можа взе /смее се/ и си тръгнахме за Гърция. Живея там, но идваме тук често, носталгията е голяма. Аз много обичам България, слава Богу, и моя съпруг – Василис Фламбурарис, също много обича България, говори свободно български и наистина често идваме тук.
Смятам, че навсякъде се чете горе-долу еднакво. Не съм съгласна с мнението, че децата не четели, възрастните също и т. н. Никога в историята на човечеството не са се произвеждали повече книги, отколкото сега. Всеки момент от сегашния ни свят е час пик за най-много издаване на книги. Така че книгите ще си останат, ще бъдат, ще имат винаги читатели – аз съм абсолютен оптимист за това. Хубаво е обаче да се насърчава всяко дете да чете, защото принципно четенето означава да мечтаеш, мечтанията се превръщат в идеи, а идеите движат и владеят света.
– Правила ли сте разбор на своите произведения – кое се харесва най-много на подрастващите?
– Разборът е малко труден. Това, което в България е ужасно трудно, е да се издават български автори, особено български детски автори и затова смятам, че трябва да бъдем подпомагани. И държавата да направи нещо за нас, българските автори, като намаляване на ДДС-то например. Знам, че много икономисти ще скочат в момента и ще кажат, че това е глупост и не може да се направи изключение. А пък аз смятам, че за книги и лекарства например може да има изключение, както направиха в Чехия. В много европейски страни, в които ДДС-то за книгите е високо – като в Дания и Швеция, за шведските и датските автори и за скандинавските изобщо то е нулево. Т. е. държавите подпомагат по този начин собствените си автори.
Защо казвам, че е трудно в България да се издават български детски автори. Защото българската детска книжка с картинки, книгата, в която и художник, и автор са равни, излиза скъпо. Затова издателствата прибягват до два чужди метода за издаване на детски книжки.
Единият е книгата, която идва с голям наплив от филмчета, от готова рекламна кампания, като „Хари Потър“, „Игрите на глада“, „Дивергента“ и т. н. Другият вариант е книжки, които са стари – то няма лошо, защото книгата си е книга и като е хубава, си е хубава – та книги, които са стари, отпреди 20-30 години, които се продават в комплект с картинките по пазарите на книги във Франкфурт, Болоня или Лондон и които се купуват едва ли не на килограм. Те излизат евтино. От едните се печели много, защото имат филми зад гърба си, а пък другите просто са си евтини и така пак се печели нещо от тях.
Българската детска книга излиза скъпа и ако за нея наистина не се направи нещо по-глобално – дали от държава, фондации, фондове или каквото и да било, тя ще си остане, както е в момента, доста апокрифна и с малки тиражи. А е важно българският детски автор да присъства в живота на българските деца, защото вярно, че светът е глобален, но навън хората са с много високо самочувствие, дори проклетичко самочувствие за това кои са – и англичани, и скандинавци, и всякакви са с много високо самочувствие, защото имат една култура, която си бранят, а пък ние нашите деца ги оставяме да бъдат без такова самочувствие. За да имат самочувствие, те трябва да познават българската литература и българските съвременни автори, защото те са в наличност – могат да се срещнат с тях, могат да ги видят, могат да ги пипнат, могат да си поиграят с тях, което е важно, защото пък създава у детето самочувствие, че и то може да стане писател.
Децата имат чувството, че книгата е един артефакт, който си е даденост. И когато разберат, че тя има автор и могат да видят този автор, да го пипнат и да си поиграят с него, те си създават самочувствието; разбират и осъзнават, че могат и те да станат автори, могат да бъдат творци, което е много важно.
– Работите ли в момента върху нов проект? Открехнете малко вратичката…
– Тази година излезе първата част от мой фентъзи роман. Но да не използваме само английските думички, романът е за деца и се казва „Мина, магиите и бялата стъкленица“. В него действието се развива в България – започва в двореца в Балчик, където много хора са ходили и това е много красиво и магично място. Главните герои – Мина, момиченце на 11 години, и Янил и Китан – момчета на 13 години, учат в училище за надарени деца, което е до двореца. Влизат в двореца и оттам се озовават на „горната“ земя.
Фентъзи е изградено изключително върху българската фолклорна митология. В него има русалки, змейове, магьосници, има битки, има мечове, има юнаци, въобще има всичко, което българските деца учат дори и в училище, защото учат български народни вълшебни приказки, а фентъзи принципно е изградено върху българските народни вълшебни приказки.
– Планирате явно и продължение?
– Ще има втора и трета част. Втората част очаквам с моето страхотно издателство, което се казва MBG books. То издава само фентъзи романи, които децата много обичат. Втората част е готова и сега се редактира. Трябва да излезе през декември, за Коледа.