Писмо до Учителката

Скъпа Учителко,
Годините отминаха… Може би щъркелите ги вземаха и отнасяха със себе си на юг или пък ние безразлично ги погребвахме в сърцата си. Не знам. Знам само, че ако в този момент слушаш или четеш тези слова, е дошло време да се разделим.
Спомням си как преди години, няма да ги споменавам колко са, с риск да прозвуча като някоя застаряваща, суетна дама, която усърдно крие нещо, прекрачих прага на новото и необятното, училищния праг на СОУ „Отец Паисий”. И както малките птиченца се нуждаят от голямата птица, която да ги закриля, нахрани и научи как да оцелеят, така и аз се нуждаех от теб, а ти пускаше червейчета от знания, които жадно поглъщах, носеше сламки от добродетели, които поставяше до мен, разкриваше пред очите ми света в цялото му изящество, а някога и несъвършенство. Учеше ме как сама да се справям с неволите и на толкова много други неща, които трабваше да знам, за да поема своя път.
Дълги години ме подготвяше за този полет, след който никога вече няма да се завърна в училищното гнездо. И ето, че си се справила добре, защото аз скоро отлитам…
Не зная ни накъде ще ме отвее вятърът, ни колко пъти ще ме нападат по-силните от мен птици и дали ще надделея над тях. Не зная колко пъти ще се докосвам до слънцето и къде ще свия новото си гнездо, но знам едно – ще градя живота си сламка по сламка и всяка сламка ще бъде частица от човешкото, доброто и достойното, на което си ме научила.
А сега, Учителко моя, усмихни се, представи си красивия ми полет и си кажи: „Аз съм една от причините за това!”
Благодаря ви за всички отминали години, скъпи учители от СОУ „Отец Паисий”! И без да омаловажавам професионализма на когото и да било, специално благодаря на г-н Христо Христов, че го има и ме превърна в това, което съм!