Поетичен антракт

Иван Ненов

Вик

Защо мълчите, български поети!
Мълчали ли са Ботев и Вапцаров!
Със словото, облечено в куплети,
разнасяли са правда или вяра.

Защо мълчите, български поети!
Народът обеднял гласа ви чака.
Кога най-после бъдното ще свети;
кога най-после ще изчезне мрака!

Защо мълчите, български поети!
Та словото е хляб, а хляб не стига.
Богатите – с парите са заети;
а бедните – главите не повдигат.

Защо мълчите, български поети!
Кой във Европа наште вопли чува!
Оковите са вече от монети…
Лъжата – на светица се преструва.

Защо мълчите, български поети!
Продадена е майката-родина…
Вий песни напишете – неизпети;
без песните тя може да загине!

Съдба

Що ли цъфтяхте, пролетни кокичета,
през топлия и слънчев януари!
Като невръстни, хубави момичета,
излъгани от богаташи стари.

Замръзна март. И клюмнахте главичките.
Листата сякаш огън ги попари…
И вече не повдигате очичките
към цъфналите в жълто минзухари.

Избързахте ли? Или пък мечтите ви
самата пролет не видя, не чу ги!

Макар и със съдбата на вестители –
на ваше място нацъфтяха други.

Завист

Съседите ми страшно са богати.
Те имат даже „и от пиле мляко”.
А къщата им – истински палат. И
не дай си, Боже, да надникне някой!

Модел последен – скъпи им колите.
И вила край морето, там на плажа.
Ала когато пеш си тъй вървите,
те няма да ви забележат даже…

Но тая пролет под стрехата наша
две лястовици тук гнездо си свиха.
Съседите поглеждаха ги страшно.
И, честно казано – се озлобиха,

защото са избрали тъкмо мене
и къщата ми със прогнила стряха;
не тях – известни бизнесмени…
Дори и затова ми завидяха.