Познаваме ли самоковския книжовник йерей Алекси Велкович?

По повод 270 години от рождението му

Авторът на втория по старинност препис на Паисиевата „История славянобългарская” се е родил в с. Доспей, на 3-4 км от епархиалния център, през 1743 г. в семейството на просветения и родолюбив йерей Велко Попович, оня, който измолил от йером. Йосиф Брадати да преведе от гръцки житието на св. Петка Римлянка, защото установил, че липсва в славянските ръкописи…
За младия йерей Алекси Попович проф. Боньо Ангелов, изследвач на делата на Паисиевите съвременници, писа в 1964 г.: „Алекси Велкович е познат днес в нашата наука само с една книга, която обаче е достатъчна, за да изпъкне по-ярко името му измежду многобройните други книжовници през XVIII в.”
Като двайсет и осем годишен свещеник в Самоков е посрещнал през 1771 г. великия си земляк и е приел с възторг и отговорност голямата задача. Задачата се е оказала и нелека. Защото извършеното от него не е било обикновен полумеханичен препис, а е труд, който извежда преписа му от строгата класификация на формите на ръкописно разпространение на „История славянобългарская” и го отнася към случаите, които „трудно могат да бъдат еднозначно категоризирани” /И. Радев/.
Както показват вариантите спрямо Зографската чернова на отец Паисий, извадени от неговия препис, Алекси е направил към 360 индивидуални промени в текста, които имат характер на редакторска намеса. Може би след известни колебания, може би след получено позволение от самия Паисий, той е взел смело решение: без да посяга на високата идея, на горещото чувство, на писателския талант на будителя, да се постарае и той да допринесе, та всичко това да стига още по-бързо и лесно до ума и чувствата на човека от народа, угнетения и неукия.
Проф. Боньо Ангелов го е видял като „книжовник с изработен стил, със своя мисъл и отношение към света”. Не е известнво дали е изработил и друга книга, но Б. Ангелов смята, че „хубавият, едър и четлив почерк на ръкописа също говори за човек, привикнал да борави с перото”. Всяка негова поправка или допълнение е мотивирана – рационално или емоционално – и е продиктувана от една цел: максимално да облекчи четивността и възприемането на съдържанието, а оттам и въздействието на творбата на учителя /за отношението му към Паисий като към учител вж. напр. приписката му/.
Йерей Алекси прилага различни по сложност начини, в резултат от които е заслужил високо признание от днешните изследователи: „Езикът и стилът са по-близки до народната българска реч” /вж. Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Зографска св. обител, 2012, с. 31/. Той дава преднина на краткия стегнат израз пред многословието, на естествения словоред пред инверсиите, на по-познатите думи и словосъчетания пред архаични черковнославянски или чуждоезични, премахва излишни повторения, тавтологии, титлите на български и други владетели, но въвежда предлози и съюзи, с които доуточнява връзките между събитията; попълва елиптични изречения, трансформира граматични конструкции /пасивни в активни, обособени определения във втора предикация/, с мярка намалява честотата на падежните форми, като ги превръща в съвременни предложни съчетания; отстранява архаични инфинитиви, като ги заменя с да-изречение и т. н. Тук можем да приведем само нищожна част от цялото разнообразие на примерите /подбираме по-кратки/.
Съкращава /съкратеното е подчертано/: Послалъ Муртагонъ въ Римъ папи римскому; свети и велики угодник; не хотелъ никако бити се; сведетелствуетъ и обретает се писано; видели ихъ яко истина бегаютъ; бгъ въздвиглъ и обновилъ скиптру; цари трновски и болгарски.
Допълва: приелъ от греци венецъ; просто го Болгарисъ писали; грци имеяли болгари за прости и глупави; не писали деяниа ихъ, зато прешли въ забивение; много грци… избилъ… понеже билъ нечестивъ; трновски болгаре остали съ власи заедно; Окончаемъ преждереченая повестъ.
Нормализира словореда: Шишманъ царъ – царъ Шишманъ; договоръ съ персияне таини – таини договоръ; различно написали и несагласно – различно и несъгласно; разоралъ гради и села много грчески – много грчески гради и села; Насталъ Мичо или Смилецъ на царство – Насталъ на царство М. или См.
Замяна на непознати думи: да възхити – да узметъ; стриа – чича; одолевали – надвивали; зажегли – запалили; глаголалъ – рекалъ; отнюдъ – никако; по привидениемъ – наяве; уразумелъ – дочулъ.
Преобразува граматични конструкции: паки побеждени грци от болгаровъ – паки победили болгари грековъ; ималъ намерение разорити – да разори; хотелъ воздвигнути – да дигне; не бояли се грекомъ – от греци; седмимъ краломъ имена – на седамъ крали; покорилъ царству греческому – подь царство греческое.
За да подчертае Паисиевата възхвала на твърдостта, с която българите отстояват вярата си, Алекси прибавя цяло подчинено изречение: …страдаютъ, откакво се лишили свое царство и до днесъ. Той си е позволил и повече – да озвучи картината на прочутия Крумов пир с тост, собствено съчинение: и глаголалъ „Ва славу божию и за нашу победу испиваемъ сию чашу вина”. Другаде вмъква важна информация: и нарекоха Муртагону име Михаилъ. Но спираме дотук.
Такава грижлива и продължителна работа е изисквала, освен доста време, и спокойна среда, съсредоточаване насаме /а не под надзор/, което означава, че Алекси е работил самостоятелно, че беловата му е била оставена – или задълго, или завинаги /Паисий е починал след година и нещо/. Имаме сериозно основание да вярваме на внука му, 96-годишния Лазо Попкръстев, който в последното десетилетие на XIX в. е разказал за „рукописа”, „оставен” от Паисий и свято пазен от дядо му и самия него, но накрая присвоен от даскал „Главе” /И. Ненов. Истината за родното място на Паисий Хилендарски, с. 77/. За щастие, преди да се загуби, той е послужил на даскал Никола за извод на преписа, който се появи през 1998 г. като Втори самоковски препис на „История славянобългарска”.

Мария Деянова