Разделителната линия не минава между протестиращите и непротестиращите

Мнение

Близо два месеца в София продължават протестите срещу правителството с искания за промени, оставка на кабинета, нови избори веднага и пр. Проблемът е многообразен, по него през това време много мастило се изписа и безброй думи се изговориха.
Протестиращите всяка вечер, а и през деня се събират в центъра на столицата. Настояват за радикални промени. Стигна се и до сблъсъци с полицията, до блокади на важни кръстовища, макар че по начало протестните действия се квалифицират като мирни.
В същото време, за разлика от зимата и пролетта, протести на други места почти няма. Изключение правят и то до известна степен Пловдив, Варна и може би още някой град, но и там шествията и другите прояви от този род не са масови.
Социологическите проучвания показват дълбоко разделение в обществото. Голяма част от хората подкрепят протестите, но и голяма част са против тях. Едва около 3 % участват в протестните действия.
Сред значителни слоеве от обществото се налага мнението, че независимо от някои негови големи и с нищо неоправдани грешки на Министерския съвет трябва да се даде време, поне традиционните и прословути сто дни, за да покаже накъде ще се опита да тегли страната.
В това мнение вероятно има логика. Все пак, независимо от някои учудващи и дори възмутителни действия и намерения, правителството и други държавни органи взеха решения, които в краткосрочен аспект поне са в полза на значителни кръгове от населението и най-вече на най-тежко засегнатите от кризата. Очевидно по този път трябва да се върви, като се създават условия за развитие на малкия и средния бизнес, за укрепване на държавността, за реформи в енергетиката, зравеопазването и други сфери.
Но тук, струва ми се, има една особеност, която сякаш малцина забелязват. Разделителната линия в обществото според мен не минава между протестиращите и непротестиращите.
Сред протестиращите има хора всякакви – и с умерени, и с по-крайни искания. Има хора, водени от чувството за гражданска позиция, но и такива, за които предопределящи са политическите амбиции. Отделно сред мирно протестиращите изпъкват и такива /някои ги наричат провокатори/, които наистина всячески провокират полицаите и нарушават обществения ред – видяхме го на 23 юли вечерта и през нощта. Има вероятно и доста хора, на които се плаща /това не било подсъдно; но морално ли е?!…/.
Сред непротестиращите пък има и доста хора, които подкрепят исканията на участниците в протестите, но по една или друга причина не се включват в тях.
Не бива, не е нормално и е твърде елементарно двете страни на „барикадата” да се разглеждат и като партийни структури. Защото сред протестиращите има и социалисти, и симпатизанти дори на ултралевите, както и сред непротестиращите са голяма част от членовете на ГЕРБ и на откровено десни партии.
И именно тук ми се струва, че е тънката разделителна линия – не между протестиращите и непротестиращите, а между тези , които имат своя гражданска позиция /независимо как ще я изразят – с протест, с думи, с участие в избори и т. н./, и другите, които смятат, че нищо тревожно не е станало или – още по-лошо, че не ги вълнува това, което става, че всичко им все едно, че „всички са маскари”, че нищо не може да се промени и т. н., и т. н.
Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че значителна част и от протестиращите, и от непротестиращите всъщност има около какво да се обединят. Защото сигурно са мнозинство хората, които са срещу монополите, срещу корупцията, срещу беззаконието, срещу масовото обедняване, срещу „мафията” и срастването на престъпността с държавата, за морал в политиката и пр.
На тази плоскост, да я наречем, би трябвало да има поне минимално съгласие. Нещо повече – на практика го има.
На другата страна са онези, които волно или неволно подкрепят безобразията или с равнодушието, безразличието и апатията си създават почва за тях.
Това е истинската разделителна линия – не между протестиращи и непротестиращи, а между хората, които искат в края на краищата да живеят по човешки – в правова, демократична и социална държава, и другите, които искат едни да живеят охолно за сметка на мнозинството или пък не им пука какво ще стане утре с милата им родина /пък и с тях самите…/.
Проучванията сочат, че при едни нови предсрочни избори /през есента/ – при сегашните закони и правила, статуквото ще бъде възпроизведено – няма да има време и възможност за изява на много нови лидери и партии, а досегашните политически сили ще си разпределят местата в парламента ако не по еднакъв със сегашния, по сходен начин.
За това е необходим нов изборен кодекс /за който толкова много се говори и по който се работи/. За това е необходимо и време. И /не на последно място, както се казва/ – по-масово участие в изборите, а не отсъствие и буквално на другия ден – недоволство. И още нещо – признаване на резултатите от вота. А не „избори до дупка” /с което да вкараме и страната в дупка; ако не сме я вече вкарали…/.
Политическата ситуация е динамична и трудно предвидима. Може би е време да не се прекарват повече разделителни линии, а да се види /от всички!/ това, което обединява повечето хора /независимо от партийната им, възрастова, полова, религиозна и етническа принадлежност/ и на тази основа да се градят мостове.
Иначе, струва ми се, мътната река ще повлече всички ни…

Тодор Попов