Реквием за босата душа на Хрим

Да си призная, откакто чух страшната вест, че Хрим Христовски е починал, та до днес, не мога да повярвам, че това е истина. Все ми се струва, че уж случайно ще се срещнем, както много пъти и от много години, ще споделим някоя и друга, малко банална приказка, но в душата ни ще бъде друго. По очите ни се познаваше…
Няма справедливост в живота! Хрим имаше толкова много идеи – да твори, да създава, да разкрива душата си… А в нея имаше много тайни. Спомени. Мечтания. Представи… Защо най-непредвидено трябваше да се случи най-страшното?!
Необратимото!
Няколко дни преди фаталния край разбрах, че Хрим сам е занесъл последното си стихотворение в редакцията на “Приятел” за публикуване. Дори в петък позвънил, за да попита дали е отпечатано. А в събота, на 29 октомври, Нещото го поканило да заплува към Нищото…
В неделя, на гроба му, негова ученичка прочете стихотворението, сам не е успял да го види публикувано. Като заупокойна молитва, написана от самия него… Дали е чул?!
А самото стихотворение “Дишат раните на мрака”, без преувеличение, е едно от най-големите поетични постижения на автора, чието творчество мисля, че познавам добре. Много пъти носех в себе си това стихотворение и безброй пъти го четях. Писал съм още за първата му стихосбирка. И още тогава съм заявил, че Хрим е поет от висока величина. Поет в истинския смисъл на думата. Философ. Естет. Романтик… Стиховете му, не само в първата книга, са изпълнени с поезия, породена от богатото лирично светоусещане на автора. Който е и художник, писател, краевед… Учител, уважаван от ученици и колеги. Колорит!
Но последното му творение е нещо изключително. То не е само поезия. То е публицистика! То е етика! То е до болка откровена житейска философия! То е най-откровеното разкриване на поетичната душа на Хрим.
И най-вече то е собственото му предчувствие за края!
Но без трагедия! Като нещо, което на всекиго рано или късно се случва. Винаги непредвидено. Само предусещано…
Малко творци са успявали по този начин да напуснат грешния свят, отправяйки се към по-добър. Малко са запазвали творческото си достойнство и човешката си съвест до последния миг. Като Вапцаров например.
В последната си творба Хрим претворява чрез богата образност и метафоричност времето, в което живеем, и собствената ни човешка и душевна съдба. Той говори и в множествено число, и в единствено.Има обръщения към природата, към космоса, към читателите… Има много разгадаеми символи.
И очакване за нещо по-различно, когато неговата “боса душа” няма да е тука:
“Горе – дето Бог раздава грозде
и децата са от мляко –
затова и оня път е Млечен,
броди звездната каруца
със рогатата луна пред нея.”
Това е началото не само на битието, а на всичко. На всичко.
Но има и друго начало:
“Тая пролет ще роди небесната вълчица
новите зверчета във сеното;
алчна страст ще ги изгаря,
ще заръфат хляб и птици,
вятърът ще ги споходи.”
В космическия кръговрат се редуват сътворението и унищожението. И все пак първото трябва да победи. Защото човекът е не само любопитен, той е жаден за нещо повече, безкрайно:
“Че оттук нагоре до звездите,
всичко е прозорец без пердета.”
Хрим борави изключително умело с поетичния език и създава много сполучливи поетично-философски ситуации. Символно реалистични:
“Идваме си, Майко на луната,
носим ти трева и гъби,
босо ни е на сърцето,
пръстите ни са ожулени от порив –
да се защитим от зверовете.”
Чудя се как е възможно с толкова малко думи да бъде описана цялата човешка съдба?! С тази метафорична и символна образност, зад която се крият толкова истини. Болка и жажда! Защото все търсим човешкото.
А Луната май е символ на Съдбата.
“Болни сме от жегата проклета.
Търсим си ръцете, за да се прегърнем.
За да сме в държавата си клета,
преподаваме живота на пияните поети…”
Май не става дума само за Верлен или Рембо.
Страшната истина, която не е от вчера. А надеждата ни беше друга. И все се учим, и с мечтите си, неосъществени, си отиваме. Като всички поети.
Не знам точно защо, но отново нещо Вапцаровско, нещо повече от поетично, нещо публицистично, критично, следва:
“Имаме излишни хора – те са оня важен пясък,
с който се строят стени за господари…”
Силната образна метафора на пясъка е не само истина, заблуда, но и предупреждение за илюзиите на силните.
И не само това:
“Всичко е продадено до камък.
Взеха ни косите от главите.”
А тук пък древният образ на косата като символ на волността, на свободата. Още от библейски времена. От Самсон. От Далила.
Вярно, това последно стихотворение на Хрим не само, че е своеобразен връх в творчеството му – защото само то да беше, пак би бил поет от високо ниво – но то е и доста по-различно от други негови творби:
“Някой ще ми възрази, че съм излишен
с тези думи,
че не съм достатъчно лиричен!”
Хрим е почувствал, че написаното дотук може да смути някого и затова продължава, за да стигне до най-голямата дълбочина на творческата си и човешка откровеност. С достойнство, което смущава, предизвиква размисъл и най-искрено уважение към личността, сътворила тези стихове:
“И каквото днес говоря, то е смисъл.
И горчилката се въди в грозотата.”
Това е истината. Без излишни илюзии. Без лицемерие!…
“И когато Нещото ме навести
и ме покани да заплувам към Небето –
ще си отнеса за спомен
босата душа,
оженена за битието.”
Тази дълбоко откровена и философски спокойна особена религиозност е не само трогателно смущаваща. Тя е укор към съдбата на твореца, оцеляващ в трудностите на живота, на битието. Заради недовършените идеи, за непостигнатите мечти.
Не, не вярвам, че Хрим си е отишъл. Макар че вече не го срещам по улиците, а виждам само образа му от некролозите по центъра такъв, какъвто си беше до последно. Малко сериозен, малко усмихнат. Малко ироничен… И все с поглед някъде далече, далече…
Хрим ни остави стиховете си. Бели. Свободни. Поетични. Предизвикващи чувства, образи, размисли… Запомнящи се.
Но последното… Последното… То даже не трябва да се тълкува, за да се почувства, да се усети със сърцето.
С него Хрим би могъл най-добре да бъде разбран. Дано!

Христо Христов

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*