Риболовна идилия

Нещата от живота

Невръстен още, като ученик, се научих как се хваща риба с голи ръце. Влизах сух в реката и излизах, както обикновено, мокър, но все пак доволен. След упорито преследване в гьола най-сетне с късмет успявах да докопам няколко рибки, обикновено кротушки, които с гордост показвах на баща си в къщи.
Най-опасният метод за хващане на водни обитатели от реката си остава с ръце. Когато риболовецът бърка в подмолите и не вижда какво има отдолу. Един път бях мушнал нетърпеливите си пръсти и опипвайки дъното покрай брега, се натъкнах на едра плячка. Държа я здраво и вадя… Какво? Един добре охранен, тлъст жабок. Уплашен извиках и го хвърлих обратно в реката.
Тръпка с риск! А пък един друг път с баща ми сме за риба. Бърка смело той и вади… Какво? Воден плъх! Успя доста бързо да се отърве от него, като ловко го хвърли в гостоприемната река. Как изобщо му се размина без ухапване – и до днес това е загадка за мен. Може би плъхът е бил по-уплашен от баща ми?! Не знам. Нямам отговор на този въпрос. Възможно е, дори знам за случай на хващане на водна змия. Затова човек по-добре да не рискува, ако не знае какви точно изненади е подготвила реката.
А щом виждаме рибата, няма страшно. Може да я преследваме из целия вир. Вярно, може да ни надхитри, но ще хванем друга. Важно е търпението. Трудно, но не и невъзможно е да се пипне пъстърва с ръце. Важно е човек да си създаде умение. Нужна ни е дисциплина и ловкост!
Веднъж бях хвърлил малка мрежа, тип „парашут”, за лишанки /онези дребни рибки, които стават за стръв/, когато покрай мен мина въдичар заедно с малкия си приятел – кученце. Видяло до мен малкия гьол, в който оставях уловените рибки, то се втурна и докато се усетя, ги излапа. Не бях виждал куче да яде риба. Изненадан, потърсих отговор от въдичаря. Той усмихнат ми обясни, че и кученцето му е риболовец, също като него:
– Аз и затова го водя с мен. Заедно ловим. Дребните лишанки, които хвана, са за него. Единствено съм тук заради пъстървата. Това е то истинската риба, за нея си струва човек да преброди реката и ако хване, да усети тръпката!…
Остави ме, така да се каже, с отворена от слисване уста.
Друг случай. Този път заедно с моя син сме на реката. Предишния ден имаше буря и водата беше придошла. Гледаме – по средата на реката някакъв брезентов сак успял да се заклещи здраво сред камъните. Извадихме го със сина ми. Гадаехме какво ли може да има вътре. Погледнахме. В сака, на мокро, се мъдреха три пластмасови шишета с бира „Загорка”. Четири броя безалкохолно правеха компания на пивото. Всичко беше здраво, неотваряно. „Ей това си е късмет”, възкликнах доволно. Вярно, риба тогава не хванахме, но поне плячка успяхме да пипнем.
В действителност на реката човек може да почувства, да усети необикновеното. А знае се, преживяното, ако е достатъчно интересно, се помни завинаги!

Васил Софин