Росица Тренкова: „Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници”?

Да перифразирам поета съм предизвикана от интересното, отлично организирано представяне през декември на новия филм за Никола Образописов.
Съжалявам, че не можах да откликна на любезната покана поради все по-трудното ми придвижване, въпреки желанието ми. Но от това, което ми разказаха и което прочетох във в. „Приятел”, младото ми все още сърце, въпреки възрастта, се развълнува и не изтрая да откликне по този повод. Непринудено изплуваха в съзнанието ми натрупани през годините въпроси и разочарования.
Чудесна е идеята да се създаде такъв филм. Какво знаем ние за Никола Образописов? Той все някак си остава в сянката на Захарий Зограф, като по-непознат. Похвално е създаването на този филм и аз поздравявам създателите. Но, драги историци, щом разказваме история, трябва да сме максимално обективни, преодолявайки натрупани страхове и предубеждения от миналото. Нека да бъдем верни на историята и да не се препъваме в лични идеологии и партийни ограничения или пристрастия.
Всеизвестно е, че преди десетина години най-сетне се появи като издание на БАН ценният труд на забележителната изкуствоведка и етнографка Евдокия Петева-Филова. Тя осмисли принудителния си престой в Самоков със задълбочената си работа върху книгата за Никола Образописов. Заедно със способния фотограф Ники Палатовски пропътуваха доста километри с „Трабант”-чето му, посетиха много църкви и манастири, за да заснемат интересните образи на този забелязан и оценен от нея майстор.
Тя се сприятели и с видната литераторка и моя учителка от гимназията Александра Образописова – внучка на иконописеца, и можа да почерпи ценни материали от извора под вещото ръководство на проф. Васил Захариев, който често я посещаваше и с интерес я консултираше и съветваше в работата й.
Тя създаде ценна книга. Има силата на духа да го направи, въпреки положението си и преживяното. Едва в новото демократично време тази книга се появи като разкошно издание на БАН.
Убедена съм, че създателите на филма щедро са черпели от ценните сведения и високо издържания анализ в тази книга. И как не! С всичката си ерудиция, образование и култура самата тя, вече поощрила младите творци като Иван Милев, Бенчо Обрешков, по-късно модерния Иван Кирков, бе рисувана от Борис Георгиев и Дечко Узунов. Несъмнено и общуването с тях беше допринесло за верния й усет към ценностното.
И тя оцени и ни разкри Никола Образописов. Тя – първа! Учудва ме, че дори името й не е споменато в този филм. Не е етично, драги историци. Питам се – защо? След като имате свободата и никой не ви заповядва вече как да го направите.
Този случай ми връща горчивия привкус на някакво /трудно ми е да го определя/ пренебрежение, премълчаване – по стария обичаен способ – да игнорираме някои неудобни творци и постиженията им – все едно, че ги е нямало. А дали пък не е някаква недостатъчност в разбирането да се оценят хора и делата им?
Този случай сега ми припомня предишни горчиви моменти в битието на града ни.
– Моят дядо Стоян Пешов – виден и известен за времето си книжовник-краснописец, учител и черковен певец, е оставил ценни писания. Майка ми подари едно от тях на музея ни – „История на Бельова църква”, благодарение на която беше разкрит гробът на св. Симеон Самоковски, за да го имаме като патрон на града ни.
До известна степен това стана възможно благодарение и на прекрасното дело на бившия архиерейски наместник в Самоковската духовна околия отец Петър, който ремонтира и съхрани от разруха Бельова църква и спасявайки я, я превърна в ценен духовен център – детско летовище. Въпреки грижовното стопанисване години наред отец Петър е лишен от пребиваване там като наказан – отстранен.
Делото му сякаш не се оцени изобщо.
Не се видя и издание на книгата на дядо ми. Уж беше зпланувано от института на проф. Аксиния Джурова. А много нейни млади сътрудници ползваха ръкописа и издадоха свои книги. Позната практика, за жалост!
– Когато преди няколко години се честваше юбилеят на Девическия манастир в Самоков, в създадения специално телевизионен филм говори проф. Джурова, единствено тя – за историята му, като нарочно, или защото не бе добре запозната с миналото ни, пропусна съществена част – трудното време на атеизма, когато всеотдайният енергичен деятел отец Борислав Китов – години наред грижовен председател на манастира, направи много. Той съхрани разпиляващата се книжнина в закупен красив резбован шкаф. Отец Китов закупи две съседни къщи и така оформи цялостен манастирски комплекс, огради го солидно, с красив дувар, и осигури спокойствието на монахините, предпазвайки ги от нежелани набези. Той създаде като традиция неделните сбирки на новооснованото християнско братство. Канеше видни сказчици от София. Проведе курс по вероучение. Привлече способната музикантка Мария Кокошкова да ръководи хор от децата в курса. Тя пък постепенно присъедини и монахините и така постави основите на черковния хор, спечелил много възторжени оценки при гостуванията си в църкви и манастири. Тя обучи и монахиня Херувима за своя заместничка и продължителка на делото за десетилетия напред. Всичко това – в трудното време – такава активност!
Може ли това да се пропусне и забрави!? Но ето, че така става в новото време, с нови хора, според тях, а част от историята и дейците просто са зачеркнати, като да ги е нямало!
– Тази година по националната телевизия бе излъчен филм – новосъздаден, за нашия манастир. В него говори новата игумения. Тя разказа за далечното минало, за своята дейност сега, но също нищо не каза за най-трудното време и за големите деятели на манастира. Много бегло спомена за своята предшественичка игумения Гавраила, която скоро ни напусна и съвсем пресни са спомените за една прекрасна, сякаш родена за избрания път и лична съдба – да бъде винаги неуморима, мила, полезна, въобще талантлива в своята област – духовна служителка. С благия си нрав тя привличаше богомолците в храма, както и много монахини. При нея числото им беше най-високо, докато сега са малобройни. Много скоро е, за да я забравим, но сякаш тя вече е изтласкана от историята.
– Гордеем ли се достойно и с нашия професор Васил Стоин? Какво стана с паметника, чието място е пред читалище „Отец Паисий”? А подхожда ли името „Търговска” на улицата, която минава покрай читалището? Аз давах предложения част от тази улица – от Голямата чешма до Ридо, да се именува „Проф. Васил Стоин”. Не е ли по-подходящо?
– Лично аз се почувствах пренебрегната при честването на юбилея на читалището преди няколко години. След като излезе книгата ми, въпреки луксозното издание, я пуснах на символична цена, а много от нея и подарих, за да се чете и знае написаното от повече хора. Защото в книгата си говоря доста за Самоков, давам и моменти от историята на нашия хор „Рилска песен”. Но чух, че някои по-млади, по-късни хористи, без да се интересуват от историята на хора, твърдели, че не съм пяла в градския хор. А аз пиша, че три години – като гимназистка, и още две години – когато учителствах тук, съм била и хористка, и солистка, и пианистка в този хор. Всичко – винаги безкористно, както и всички солови концерти, които съм изнесла през годините. Подарени са на съгражданите ми. Все още съм жива, а даденото е забравено вече… и дори се отрича!
Връщам се отново към Евдокия Филова. Писала съм за нея във в. „Анти”. В по-ново време авторитетното списание „Биограф” помести моя обширна статия за нея, с която опровергах неверните измислени писания на Леа Коен в същото списание. Статията ми беше поместена дословно – без съкращения и корекции. Във връзка с нея прочетох и нови книги на видни историци. От тях научих, че когато се е създавал нашият исторически музей, Евдокия Филова е дарила 100 000 лв. Ето още един повод да не я забравяме и да я тачим, заслужила го е с пребиваването си в града ни, чрез книгата си.
А Леа Коен наскоро в телевизионен филм за себе си твърдеше, че едва ли не е израсла в Самоков и Сарафската къща е родният й дом. Моето детство е близко до нейното. Аз дружех със съученички-еврейчета и познавам еврейската общност в града ни. Тя вероятно смята, че както съвременници на Филова вече не съществуват, така и самоковци – свидетели няма, за да позволи да си присвоява история и да се кичи и с нашата Сарафска къща. Измислена нейна история!
Ще завърша, като цитирам заключението си в статията в сп. „Биограф” от 2012 г.:
„Двама големи, много големи наши художници са я рисували – Борис Георгиев и Дечко Узунов. Прекрасни портрети! Те сами по себе си говорят за връзката на Евдокия Филова с българското изобразително изкуство и нейното място в историята ни.”
Живи сме още и помним. Дано и тези след нас не забравят и не променят историята. Или я премълчават, а то е същото.