Спомен за Хари

Моят добър приятел и другар Стефан Крумов Харизанов, ако беше жив, на 5 април щеше да навърши 80 години. Роден в семейството на работници, той от малък проявява ученолюбие и талант на художник и спортист. Завършва самоковската гимназия, а след това и Лесотехническия университет /по онова време – Висш лесотехнически институт/ в София. По разпределение започва работа в завод „Мусала” в Самоков. По-късно с други специалисти и образовани самоковци създават Завода за регистрационна техника. Там именно животът ме срещна с него.
Много са спомените, които мога да споделя за този прекрасен човек. Заварих го като началник на конструктивния отдел към Базата за техническо развитие в завода. По-късно стана заместник-директор по техническите въпроси и отговорник за строителството в завода. В този период Харизанов беше и партиен секретар на предприятието.
По-възрастните помнят, а младите нека да знаят, че по това време се отделяше изключително внимание на спорта и културата на работниците. В същия период работех като началник на административния отдел на завода. Под негово влияние сме имали случаи да назначаваме по две-три специалистки на дадено работно място, след като първата е излязла в отпуск по майчинство. Наред с развитието на футбола, волейбола, леката атлетика, за пръв път в Самоков разчертахме игрище за тенис на корт.
По негово време бе извършено голямото разширение и реконструкция на ЗРТ и предприятието се превърна в едно от най-модерните не само в Самоков, а и в страната.
Спомням си и една весела случка от това време с Хари, както го наричахме помежду си. Пътувахме заедно с него за София, за да се срещнем с генералния директор на едно стопанско обединение, който се казваше Гюлеметов. Целта ни беше той да помогне за изпълнението на плана на завода. Притеснен дали ще успее да се справи със задачата, по време на пътуването, през целия път, Харизанов си повтарял странната фамилия на софийския шеф. Влизайки при секретарката, от смущение или прибързаност, изведнъж изтърси, че търси „другаря… Гюлетласкачев”. Секретарката се скри под бюрото от смях!… След това влезе при шефа, който се оказа, напук сякаш на фамилията си, дребен и симпатичен човек. „Това е твоят нов кум от Самоков, другарю директор”, така секретарката представи Хари. „Какво, бе, компири?”, обърна се той също през смях към нас… Работата беше свършена точно и навреме.
…Дойдоха промените – уж за добро. От завода не остана нищо. Нашият Хари също се поболя и коварна болест прекъсна без време жизнения му път на 3 септември 1995 г., когато той едва бе навършил 61 години. Нека всички, които го познаваха, да си спомнят за този прекрасен човек, другар и приятел.

Митко Хаджийски