Спомен и памет за Вера

Отиде си от този свят и Вера Хаджикотева – Верчето. Човек ярък, нестандартен и като мислене, и като поведение, винаги ангажирана с някаква кауза, даже когато се бе оттеглила на „заслужена почивка”.
Тя беше от тази порода хора, които постепенно изчезват от нашия живот – все по-сив и дребнав, все по-хаотичен, все по-безсмислен. Неуморната активност, неизчерпаемата жажда за дейност, истинският, а не измислен обществен темперамент, категоричната гражданска позиция бяха нейната стихия.
Вера беше талантлив човек във всичко: и в професията си на известен и компетентен юрист, и на сцената, където винаги се доказваше по много достоен начин, и в обществената си дейност, която за нея не беше начин да прави кариера, а най-спонтанна и дълбока потребност. Тя не можеше нищо да върши между другото, а това не е качество, което винаги носи одобрение. Но оценките на другите за нея не бяха повод за притеснения или комплекси, защото беше еманципирана и стойностна личност, готова винаги да отстоява своите принципи.
Родена в широкия, мек простор на Добруджа, тя сякаш постепенно бе усвоила и шопската упоритост, без да я превръща в твърдоглавие, което, уви, често се среща по нашите земи. И може би затова беше така убедителна и въздействаща, когато играеше силните чувствени героини на Антон Страшимиров – Малама от „Вампир”, Костанда от „Свекърва” – властни, силни характери, готови да пометат всичко по пътя си. А нейното изпълнение на финала на романа „Хоро”, пак от Страшимиров, беше разтърсващо, достойно и за професионална сцена.
Вера покоряваше винаги залата с дълбоката си искреност и с дарбата да се раздава докрай, без която артистът може да бъде само занаятчия.
Макар че отдавна живееше при семейството си в София, сигурен съм, че много самоковци я помнят и с ролите й от сцената, и с професионалното й и човешко присъствие, което винаги впечатляваше.
Мир и Светлина на твоята винаги неспокойна и търсеща душа, Вера!

Със спомен и памет за тебе – Любомир Малинов