Стефка Митева: „Изпитах страхотни емоции в „Рилски”, някой ден може да се върна“

Наскоро бившата баскетболистка на „Рилски спортист” Стефка Митева получи почетен плакет за приноса си за развитието на баскетбола в своя роден Благоевград. 27-годишната националка игра в два периода от своята кариера в „Рилски спортист”. Особено успешен бе първият й престой в клуба по време на златните години на женския баскет в Самоков, когато бяха завоювани бронз в първенството /2006 г./ и за Купата /2008 г./ Потърсихме Стефи за първите й думи след полученото признание за спомените отпреди вече десетина години и бъдещето на баскетбола в страната.

– Здравей, Стефи, и честито! Какво означава за теб тази награда?
– Със сигурност означава много! Да си призная, това признание идва неочаквано за мен, тъй като от дълги години не съм част от спорта в Благоевград.
– А какво си спомняш от двата си престоя в „Рилски спортист”?
– Останала съм със смесени чувства. Имаше много радостни моменти, изпълнени със страхотни емоции, но имаше и тежки периоди, които неминуемо са част от живота. Не мога да деля престоя ми в Самоков на добър и лош или по-успешен и не чак толкова, защото и в двата случая е имало върхове и спадове.
– Къде играеш в момента? Би ли се върнала в „Рилски” някой ден?
– Сега се възстановявам от травма след оперативна намеса, така че баскетболът е на по-заден план в момента. Дали бих се завърнала в „Рилски спортист“ някой ден – може би, човек никога не знае какво му предстои.
– Играла си баскетбол в няколко държави. Голяма ли е разликата в отношението, качеството и интереса към играта в България и в Германия, Белгия и Румъния? Защо тук нещата не ни се получават според теб? Ето, тази година само пет тима участват в първенството…
– Навън е различно, ти си чужденец и трябва да се раздаваш максимално. От моя личен опит мога да кажа, че във всяка държава – било то Испания, Румъния, Белгия или България, съм получавала различно отношение. Баскетболът навън е много по-популярен. Това се отнася в частност и за женското направление. В чужбина се обръща внимание на малките детайли, хората са по-позитивни и по-мотивирани да работят.
Ако трябва да бъда честна, не следя изкъсо родния шампионат поради простата причина, че съм се съсредоточила върху възстановяването ми, но все пак съм наясно какво се случва. Да, отборите са пет, но за мен проблемът е комплексен и не можем да обвиним треньори, състезатели, федерацията или който и да било друг конкретно, защото всички сме в „кюпа”. Като цяло само си говорим, че има проблем – там е, казваме го, виждаме го, но нищо не се прави по въпроса. А с всяка изминала година отборите стават все по-малко, желаещите да играят баскетбол също намаляват. Ще бъде наистина жалко, ако женската част бъде закрита. Силно се надявам посоката на женския ни баскетбол да се промени.

Интервюто взе: Делян Василев