Събития, които не трябва да се забравят: Големият пожар в Боровец през 1988 г.

През последните месеци се разгоря спорът да има или да няма противопожарно поделение в Боровец.
Искам да напомня на тези, които се опитват да ликвидират тази нужна за курорта организация, поводът за нейното създаване. Длъжен съм да разкажа тази история, тъй като съм един от малцината, които са наясно с това, което се случи в онази февруарска нощ през 1988 г.
По време на големия пожар в тогавашния хотел „Мусала”, когато невинни хора загубиха живота си, десетки бяха осакатени и държавата претърпя загуби за милиони левове, аз бях кмет на община Самоков и впоследствие член на Правителствената комисия за установяване на причините за пожара.
Искам да опиша хронологията на тази трагедия.
През нощта ме събуди дежурният в самоковското управление на МВР и подаде сигнал за голям пожар в Боровец. След десетина минути пътувахме с джип на Районното управление към курорта. Бях един от първите, които пристигнаха на мястото на инцидента – гореше най-големият по това време хотел „Мусала”, гореше като факла.
Веднага ми мина през ума, че ако пожарът е умишлен, злосторниците са избрали най-подходящото време. Беше нощта след празника Простени Поклади, когато в Самоков традиционно се палят огньове. Инцидентите, които имаше в предишните години, наложиха Общинската противопожарна служба с целия си наличен състав да покрие не само града, но и селата. Пожарникарите трябваше да наблюдават огньовете, а в края на тържествата да ги изгасят.
Тогава нямаше мобилни телефони и събирането на пръснатите пожарникари беше изключително трудно. Първата пожарна кола пристигна в Боровец след час и половина. Доста упреци пое самоковската противопожарна служба и беше много трудно да обясним, а и да ни разберат за причините за това закъснение.
Огромният четириетажен хотел изгоря до основи. В съзнанието завинаги са ми останали безмилостните човешки драми, които се разиграха през тази нощ.
Спомням си за английския турист, баща на две момичета, който беше успял да изхвърли съпругата и децата през прозореца, но огънят го настигнал на перваза, където го намерихме овъглен. В самоковската болница ранените момичета непрекъснато питаха: „Защо татко не дойде да ни види?”
Възрастен холандец, чиято съпруга беше загинала при скачането от прозореца, непрекъснато повтаряше: „Защо аз оцелях, а тя, милата, не можа?”
Представителката на английска туристическа фирма – млада жена, омъжена за българин, намерихме на стълбите, обгоряла до неузнаваемост. По-късно оцелелите туристи споделяха, че именно тя е тичала и чукала по вратите да ги събуди. Много дни след това съпругът й /а те бяха младоженци/ обикаляше канцелариите на управлението в Боровец и непрекъснато питаше да не би жена му да е изпратена някъде в командировка с надежда, че обгореният и неразпознаваем труп е на друга жена.
В стаята на партера, до дневния бар, купчина обгорели човешки кости подсказваха, че вечерта, след тържеството, което си беше спретнал за Простени Поклади персоналът на хотела, там си е легнал подпийналият управител на ресторанта.
Линейките и всякакви автомобили докарваха в самоковската болница десетки обгорели и изпотрошени при скачането през прозорците туристи. Асансьорите в току-що откритата болница не работеха и се наложи да вдигнем по тревога близкото поделение. Вайниците в платнища изнасяха до осмия етаж ранените, а болницата се тресеше от ужасяващи викове и стенания.
Тези събития бяха поводът да се разкрие противопожарната служба в Боровец. Хората, които искат да я закрият, не са били свидетели на някогашната трагедия, не знаят за нея, а тези, които я помним, не трябва да позволяваме да се създават предпоставки за нейното повтаряне. Едно такова повторение навярно ще бъде и в по-огромни мащаби, защото сегашните хотели са много по-големи от някогашния „Мусала” и определено по-опасни.
Трагедията в Боровец беше отразена от всички световни агенции, а кадри от бедствието показваха телевизиите по целия свят. Явно Горбачовата перестройка и гласност беше причината България да покаже за първи път едно негативно събитие, въпреки че се очертаваха тежки последствия за реномето на курорта и туристическия авторитет на страната.
Пожароопасността на българските курорти се усети още през следващия сезон не само в зимните, но и в летните туристически дестинации. Сривът в международния туризъм и рязкото намаляване на чуждестранните туристи бяха болезнени и обезпокоителни.
За изясняване на причините, от които е възникнал пожарът, тогавашният премиер Георги Атанасов назначи Правителствена комисия. Като градоначалник, на чиято територия е станало произшествието, в комисията бях включен и аз. Към разследването бяха привлечени водещите в страната следователи и експерти. Комисията се оглавяваше от ген. Григор Шопов, първи зам.-министър на вътрешните работи и началник на Държавна сигурност.
Няколкото заседания на комисията преминаха в остри спорове и разправии и компромисно като причина за пожара комисията записа късо съединение в дневния бар /оттам беше тръгнал пожарът/. На всички обаче беше ясно, че това не е истинската причина.
Комисията взе и едно полезно за курорта решение – в Боровец да се създаде самостоятелна противопожарна служба.
След последното заседание председателят на комисията ген. Григор Шопов разпореди: „Кметът на Самоков да остане. Другите са свободни.” Когато останахме само двамата, той нареди на секретарката да не пуска никого. Първата мисъл, която ми мина през главата, беше: „Щом шефът на Държавна сигурност иска да говори с мен на четири очи, сигурно някъде яко съм сгафил.” Разговорът обаче тръгна в съвсем друга посока.
Ген. Шопов е родом от софийските села, но младежките му години преминали в Ярлово. Явно подведен от фамилията ми – Ярловски, той започна да ми разказва някогашни спомени от село Ярлово. Разказваше ми за първата си любов – момиче от това село, за младежките седенки и вечеринки и за какви ли не случки. Човекът, който най-добре знаеше големите заплетени и сигурно жестоки държавни тайни, явно имаше нужда пред някой непознат, неангажиран служебно с отговорната му работа, да си излее душата, да проведе един разтоварващ човешки разговор.
По едно време събеседникът ми насочи разговора в съвсем друга посока и ме попита: „Има ли в Самоков други обекти с името „Мусала”?”Разказах му за завод „Мусала”, който беше в системата на военната промишленост и където в един от цеховете възникна голям пожар, а причините така и не се установиха. „Други обекти няма”, отговорих, след като помислих.
Генералът след кратка пауза продължи: „Виждаш ми се интелигентно момче и сигурно си усетил, че причината за пожара не е това, което записахме в протокола. Пожарът е умишлен и е предизвикан от ислямистка организация със седалище в западногерманския град Мюнхен. Имали са и човек в хотела, на когото е възложено практическото запалване. Поводът за този терористичен акт освен възродителния процес /преименуването на мохамеданите/, е и името Мусала, което означава „чак до Аллах”, „равен на Аллах”. Те приемат това название като кощунствено, понеже съгласно тяхната религия не може да има равен на Аллах. Тепърва тези организации ще създават много проблеми и не само в България, а след години Европа ще пропищи от тях.”
Като разсъждавам от позицията на днешното време, явно генералът е бил много добре информиран и е анализирал проблемите в бъдеще време.
Накрая Григор Шопов ме предупреди: „Като възстановим хотела, го преименувайте, сменете името на завода, а това, което си говорехме, е за твоя информация и не трябва да го разпространяваш.”
При този разговор бях забравил за хижа „Мусала”. Малко по-късно през една нощ тя пламна и изгоря до основи.
След възстановяването на изгорения хотел той бе прекръстен на „Соколец”. Впоследствие, при приватизацията, новите собственици го изградиха почти наново под името „Лион”. Завод „Мусала” за известно време се наричаше „Електрон”.
Това е забравената история на един от най-трагичните пожари в Самоковско. В живота има неща, които не трябва да се забравят, има трагедии, които трябва да висят като обици на всички следващи управници. В разградения двор, наречен България, не само немарливостта, но и всеки злосторник може да предизвика жестоки последствия. Затова държавата не трябва да се лишава от структурите, с които се осигурява спокойствие и се противодейства на човешките нещастия.