Умиращият воин – на майор Михаил Бакърджиев

Иван Йончев

Тогава есен беше… и капеха листата –
тъй капеха сълзите на майка ни по мен,
когато склоних устни, целунах й ръката, прегърнах я синовно и тръгнах просълзен.

Тогава есен беше… и плачеше небето,
кат старата ми майка, на бащиния праг, която аз оставих да зре по мен, додето
не кривнах зад брезите, зад селския лещак.

Тогава есен беше… умираха цветята,
и чезнеше полето – тъжовният им брат –
и сякаш демон тъмен – увиснал над земята- вещаеше прокоба над целий божи свят…

…О, колко дни, другари, делят ме оттогава, прекарани в неволи, записали със чест; прекарани във битки, във подвизи и слава, в победа, непознати на целий свят до днес.

О, колко дни, другари, но ето ги пред мене войниците ни смели летят от рът на рът, летят и носят радост, утеха и спасение
на роба изнемогнал, на врага носят смърт.

И кат че ли до днеска аз чувам песента, победната им песен и смелия полет
и виждам как геройски те мрат зарад честта на майката – Родина, за нейния завет.

И виждам ги подире – останали малцина -обградили врага си – посред дъждовна нощ
кат тигри да се бият за род и за Родина
и сякаш още чувам: “Ура, напред на нож!?”.

…Другари, може би, веч чака мен смъртта,- не ще да мине ден, ще свърша своя дял далеч от бащин дом, от родната земя, където кат дете тъй сретно съм живял.

Където първи път ме слънцето огря,
където първи път аз видях божи свят
и родна реч познах, и първи път съгря сърцето ми мома, по-хубава от цвят!…

…Другари, може би, не ще да мине ден, -във ранна младина ще свърша своя дял далеч от бащин дом, далеч от таз, по мен която старини ще мине във печал.

Ще склопя аз очи… Но кой остане жив, победил и смъртта в борбата със врагът
и с лаври украсен, доволен и щастлив
във своя роден край, във своя бащин кът

повърне се герой… той нека бащин праг
прескочи – и тогаз на мама нека сам,
на нея нека сам разправи, де и как довърших аз… Тогава мама, знам,

обори – ще глава на старата си гръд
и плака – ще за мен… Нали един й бях,
нали една за мен тя беше на светът,
нали на старост аз, едничък аз й грях!…

…Не свършил още реч и млъкна просълзен.
И кат че ли през сън той видя бащин праг
и майка си видя, и онзи тъмен ден,
през който кривна сам зад селския лещак…

„Родни песни”, 1914 г.